— Ш-т! Не плачи, не се окайвай тъй отчаяно. Та какво струва то? Тихо! Хайде да излезем от този студен таван. Ще повикат полицията да разследва. Няма защо да стоим тука. Ела, ще слезем долу.
Една топла ръка хвана ледените ми пръсти и ме заведе долу в някаква стая, където грееше огън. Доктор Джон и аз седнахме пред печката. Той ме заприказва, успокои ме с неописуема доброта, обеща ми двайсет други писма срещу загубеното. Ако има думи и дела като острието, дълбоките рани от които никога не зарастват — разкъсващи обиди и огорчения, нанесени с назъбен и отровен нож, — тъй също има утешителни слова, изречени с такава нежност, че ухото никога не забравя тяхното ехо, галещата им доброта, милува ги, припомня си ги цял живот с все същата нежност и откликва на неизличимия им блясък дори от оня черен облак, предвещаващ самата Смърт. По-късно научих, че доктор Бретън не бил толкова съвършен, колкото си го мислех, че характерът му не притежавал онази дълбочина, онова съвършенство, онази всеобхватност и устойчивост, каквито му приписвах аз. Не зная. За мен той беше това, което е кладенецът за ожаднелия пътник, каквото е слънцето за измръзналата и пленена птица. Спомням си го героичен. И искам да остане в съзнанието ми завинаги такъв.
Запита ме усмихнат защо чак толкова държа на онова писмо. Помислих си, ала не му го казах, че за мен то бе ценно като кръвта в жилите ми. Отвърнах само, че писмата, които получавам са твърде малко на брой.
— Уверен съм, че не сте го прочели — каза той, — иначе сигурно нямаше да държите толкова на него.
— Прочетох го, но само веднъж. Исках да го прочета отново. Съжалявам, че го загубих. — И отново се разплаках.
— Люси, Люси, моя малка сестро-кръщелнице (съществува ли изобщо подобно роднинство?) — ето, ето ти писмото. Жалко, че то не заслужава чак толкова сълзи и толкова прекомерна радост.
Странна, типична постъпка! Проницателният му взор съзрял писмото на пода, където го бях търсила, ръката му, също тъй бърза, го взела. Скрил го в джоба на жилетката си. Ако се бях отнесла към загубата малко по-безразлично, той сигурно нямаше да си признае и да ми го даде. Сълзи, с един градус по-хладни от моите, щяха само да развеселят доктор Джон. Щастието от възвърната загуба ме накара да му простя, че тъй дълго ме измъчи, преди да ми го върне. Радостта ми бе голяма, не успях да я скрия, но смятам, че я изразих по-скоро с усмивка, отколкото с думи. Не казах почти нищо.
— Сега доволна ли сте? — запита доктор Джон.
Отвърнах утвърдително — доволна бях и щастлива.
— Добре тогава — продължи той, — а как се чувствувате физически? Успокоихте ли се? Май не кой знае колко, защото треперите като лист.
А на мен ми се струваше, че съм съвсем спокойна — поне не изпитвах ужас. Казах му, че се владея.
— Следователно вече можете да ми разкажете какво сте видели. Знаете ли, че разказът ви бе много мъгляв? Изглеждахте бяла като стената, говорехте единствено за „нещо“, ала не определихте какво е то. Мъж ли беше?! Животно ли? Какво беше?
— Никога няма да кажа какво точно съм видяла — отвърнах, — докато и друг някой не го види; тогава аз ще потвърдя неговите думи, инак никой няма да ми повярва и ще ме обвинят, че бълнувам.
— Кажете ми — настоя доктор Бретън, — ще ви изслушам като лекар. Сега разговарям с вас от професионална гледна точка и мога да прочета всичко, което и опитвате да прикриете — чета го в очите ви, които са странно оживени и неспокойни, в страните ви, които са съвършено бледи, по ръцете ви, които не можете да овладеете. Хайде, Люси, проговорете и ми кажете.
— Ще ми се изсмеете…
— Ако не ми кажете, няма да ви напиша ни едно писмо.
— Ето вече ми се разсмивате.
— И ще си взема и това писмо. То е мое и смятам, че имам право да си го поискам.
В думите му прозвуча заплаха. Те ме отрезвиха и стреснаха. Сгънах писмото и го скрих.
— Както и да го скриете, щом пожелая, мога да си го прибера. Не познавате ловките ми ръце. Стига да поискам, мога да стана изкусен фокусник. Мама понякога казва, че също тъй ловко съм умеел да се изразявам и всичко да виждам, но вие никога не сте съзирало подобно нещо у мен — нали, Люси?
— Всъщност когато бяхте малко момче съм забелязвала и двете — проявявахте ги много по-очебийно, отколкото сега; но днес сте по-силен, а силата не се нуждае от ловкост. Но вие, доктор Джон, притежавате онова, което в тази страна наричат „un air fin“ (изискан вид), и то се вижда от пръв поглед. Мадам Бек го видя…