Читателят, който помни какво съм писала в предишните няколко страници, сигурно се пита как съм отговаряла на тези писма — дали под въздействието на сухия, въздържан Разум, или тласкана от жизнения, волен подтик на Чувството?
Право да си кажа, спогодих се с тях, слугувах на двама господари, покланях се в светилището на сирийския бог Римон, но въздигах сърцето си в другия храм. Написах на тези писма по два отговора — единият за собствена утеха, а другият — за да го чете Греъм.
Първо Чувството и аз пропъждахме Разума навън, залоствахме вратите, сетне сядахме, разгръщахме хартията, потапяхме развълнувани перото в мастилницата и с дълбока наслада изливахме искрени вълнения на сърцето. Когато привършвахме — когато бяхме изписали два цели листа с езика на дълбоко загнездено чувство на една вкоренена и непресъхваща благодарност (в тези скоби веднъж завинаги с възмущение искам да отрека и най-малкото подозрение за онова, което наричаме „нежни чувства“; жените допущат зараждането на подобни „нежни чувства“ само ако от самото начало и през целия развой на едно познанство са успели да се убедят, че има поне мъничка надежда за подобно нещо; човек се впуска в Любовта едва тогава, когато е видял или си е въобразил, че вижда звездата на Надеждата да се издига над бурните вълни на Любовта) — та когато бях дала израз на своята искрена и дълбока привързаност — една привързаност, която се стремеше да примами към себе си и да вземе върху своите плещи всичко мъчително в съдбата на своя обект — която, стига да можеше, бе готова да привлече и отведе всички бури и мълнии далеч от една същество, което й е скъпо, — тогава, в същия тоя миг, портите на сърцето ми се раздрусаха, ключалките изхвръкнаха разбити, Разумът нахлуваше вътре бурен и отмъстителен, грабваше изписаните листове, прочиташе ги, присмиваше ми се, изтриваше, късаше, пренаписваше, сгъваше, запечатваше, адресираше и изпращаше едно сухо, ясно послание от половин страница. И беше прав.
Писмата не бяха единствената ми радост; посещаваха ме, грижеха се за мене, веднъж в седмицата ме отвеждаха в „Терасата“, всякога ме обграждаха с внимание. Доктор Бретън не пропущаше да ми напомни защо е тъй мил с мене — „за да пропъжда монахинята“, казваше той. Готов бил да се бори с нея, за да отнеме жертвата й. Страшно я ненавиждал, най-вече заради онази бяла забрадка и за студените й сиви очи. Още щом чул тези отблъскващи подробности, твърдеше доктор Джон, дълбоко отвращение го подтикнало да й се противопостави; решен бил да види кой от тях двама ще излезе по-хитър и много искал да разбере дали ще се осмели да се яви в негово присъствие. Но тя не го стори. С две думи, той ме смяташе за пациентка и даваше израз едновременно на професионалната си ловкост и на вроденото си благородство, като се отнасяше с мен сърдечно и внимателно.
Една вечер, първата от декември, аз се разхождах сама в „карето“. Беше шест часът, вратите на класните стаи бяха затворени, но вътре ученичките, оставени на свобода по време на вечерната почивка, бяха превърнали всичко в един мъничък хаос. „Карето“ беше съвсем тъмно, мъждукаше само червената светлина на печката; широките стъклени врати и дългите прозорци бяха заскрежени, ясните искрици на звездите, които от време на време се провиждаха през това бяла зимно було и прошарваха с разсеяния си блясък неговата едноцветна бродерия, показваха, че нощта е ясна, макар и безлунна. Това, гдето се осмелявах да оставам сама в мрака, показваше, че нервите ми вече укрепват. Мислех си ца монахинята, ала не се плашех от нея, макар зад мен да беше стълбището, което отвеждаше в сляпата, черна нощ от площадка на площадка до обитавания от духове таван. И все пак сърцето ми се разтуптя, кръвта заблъска в жилите, когато внезапно дочух някой да диша и шумоли и като се извърнах, съзрях в дълбоката сянка на стълбището една сянка, още по-черна — фигура, която се движеше надолу. Тя поспря пред вратата на класната стая и сетне се плъзна пред мен. В същото проехтя входният звънец. Звуците на ежедневието будят реални чувства. Тази фигура бе твърде закръглена и ниска, за да бъде монахинята; бе мадам Бек в изпълнение на своя дълг.
— Госпожица Люси1 — извика Розин, като изскочи с лампа в ръка от коридора. — Чакат ви в салона.
Мадам ме забеляза, аз забелязах мадам, Розин видя и двете ни; направихме се, че не се виждаме. Отправих се към салона. Намерих там оня, когото очаквах да намеря — доктор Бретън, във вечерно облекло.