Изгря в девет часа, в оная декемврийска нощ, видях я да се вдига над хоризонта. Все още можеше да грее с блед светлик и равна светлина, ала тази звезда клонеше към своя заник. Гледана отблизо, тя беше като хаос, като бездна, полуизтляла, една орбита нащърбена или по-скоро започнала да се нащърбява, едновременно горяща лава и гаснеща жар.
Чувала бях да наричат тази жена „некрасива“ и очаквах да видя костеливо тяло и невзрачно лице — нещо едро, недодялано, бледо. Онова, което видях, бе сянката на царствената библейска Вашти, прокудена от Ахасфер, — една кралица, някога красива като ден, сега пребледняла като здрача, проядена от огъня като восъчна свещ.
За известно време — всъщност доста продължително — аз я приемах само като жена, макар и необикновено, която се движеше властно и гъвкаво пред публиката. Постепенно осъзнах грешката си. Чакай! От нея се излъчваше нещо, неприсъщо нито за жената, нито за мъжа: във всяко нейно око се криеше по един дявол. Тези дяволски сили я притегляха надълбоко в трагедията, подкрепяха я — защото тя беше крехко създание, а с развихрянето на действието и нарастването на напрежението започнаха да я разтърсват неудържимо, със страстите на преизподнята! По правото й гордо чело изписаха думата „ад“. Изтръгнаха от гърлото й гласа на страданието. Сгърчиха царственото й лице в демонична маска. Тя се възправи пред нас олицетворение на убийството и на лудостта.
Това бе чудна гледка, могъщо откровение.
Това бе гледка низка, ужасяваща, аморална.
Мечоносци, пронизани, агонизиращи в кръвта си върху пясъка на арената, и бикове, които гонят изкормени коне, са по-приемлива гледка за публиката, по-леко се обхващат от смаяни я поглед, отколкото Вашти, разкъсвана от седем демона — демони, които разраняват и раздират обителта, която населяват, и не се оставят да бъдат прокудени.
Страданието разтърсваше тази повелителка на сцената и тя заставаше пред своите зрители, без да му се поддаде, без да го понася и без в крайна сметка да му се възпротиви; стоеше , заключена в борба, изпъната в съпротива. Стоеше не облечена, а обгърната от светла антична туника, стройна и добре сложена като скулптура. Кулитите, мимансът и подът, обвити в тъмночервено, я изтласкваха на преден план, бяла като алабастър, като сребро — като смъртта.
Къде беше художникът на Клеопатра? Той трябваше да дойде тук, да седне и да изучи този различен образ. Да потърси в него мощните телеса, мускулите, обилната кръв, охранените меса, които боготвореше; всички почитатели на материалното би трябвало да обърнат очи насам и да се вгледат.
Казах, че тя не се възпротивяваше на своята скръб. Не, немощта на тази дума би я превърнала в лъжа. За актрисата всичко, което я нараняваше, изведнъж се превръщаше в плът и кръв, тя го приемаше като нещо, върху което можеше да се хвърли, да го изтощи, да го накъса на парчета. Самата почти безтленна, тя се впускаше в бой с абстракции. Пред нещастието се превръщаше в тигрица, раздираше страданията си, разнищваше ги с непреодолимо отвращение. За нея болката не бе предвестник на доброто, сълзите не носеха мъдрост, болестите, дори самата смърт тя приемаше със сърцето на бунтовник. Възможно е да беше зла, но също тъй беше и силна и нейната сила покоряваше Красотата, превъзмогнала бе Изяществото и бе заробила и двете, превърнала ги беше в пленнички с несравнима прелест, толкова покорни, колкото и чаровни. В най-силното развихряне на действията движенията на тази менада бяха царствени, властни, безкрайно извисени. Косите й, равнени от веселие или битки, си оставаха коси на ангел, искрящи под лъчезарната нимба. Паднала, разбунтувана, прокудена, тя напомняше онова нещо, където се бе разбунтувала. Небесна светлина, последвала я в изгнанието, озаряваше затвора й и разкриваше неговата безнадеждна усамотеност.
Изпречете пред нея Клеопатра или която да била друга мързелана, и само гледайте: тя ще промуши пухкавите й телеса, както ятаганът на Саладин се привъртва в пухена възглавница. Нека Петер-Паул Рубинс се събуди от мъртвите, да се привдигне из погребалните си одежди и да доведе тук, пред нея, цялата си армия от тлъсти жени;магическата сила или пророческата добродетел, вдъхновили този крехък Мойсеев жезъл, биха могли с един размах да освободят и отново да съединят разделеното на две море, което да залее тлъстото множество с пороя от разрушените морски валове.