Разправяха ми, че Вашти не била нищо особено; аз самата казах, че не изглежда кой знае как. Макар и дух, тя бе дух, излязъл от пъкъла. Но щом оттам, долу, може да се надигне такава нечестива сила, нима не е възможно някой ден и от небесата да се спусне равностойна на нея свещена стихия?
Как преценяваше доктор Греъм това създание?
В продължение на дълги промеждутъци аз направо забравях да погледна какво прави той, не се и сещах да го запитам какво мисли. Непреодолимият магнетизъм на гения извлече сърцето ми от обичайната му орбита, слънчогледът се извърна на юг към една ослепителна, не слънчева светлина — към една светлина подвижна, червена, излъчвана от комета, гореща както за очите, тъй и за чувствата. И преди бях гледала актьорска игра, но не бях виждала подобно нещо — нещо, което да удиви Надеждата и да потисне Чувството, което да притъпи Импулса и да обърка Представите, което вместо само да раздразни въображението с мисълта за онова, което би могло да бъде, и в същото време да възпламени нервите, защото не се е осъществило, тук подсказваше за скрити сили, подобно някоя дълбока, придошла зимна река, която гърми пълноводна и понася душата като някакъв лист по стръмното и поройно надолнище.
Мис Фаншоу, с присъщата й зряла преценка, бе обявила доктор Бретън за сериозен, пламенен мъж, твърде улегнал и твърде впечатлителен. Аз никога не го видях в подобна светлина, не можех да му вменя подобни недостатъци. Обичайното му състояние не бе съзерцателно, нито пък бе сантиментален в обикновеното си настроение; той бе впечатлителен като накъдрена водна повърхност, но също тъй, подобно на водата, неподдаващ се на отпечатъци. Ветрецът и слънцето го вълнуваха, ала металът не можеше да го издълбае, нито пък огънят да го дамгоса.
Доктор Джон умееше да мисли и мислеше умно, ала той бе по-скоро човек на действието, отколкото на мисълта. Той можеше да чувствува и чувствуваше одухотворението по свой начин, ала сърцето му не знаеше какво е ентусиазъм. Всяко нещо, което въздействуваше радостно и приятно, намираше в очите и на устните му весел, мил, чаровен прием, беше приятно за окото, както са обагрените с розово и сребристо, с перлено и червено пухкави летни облачета, ала ни една от присъщите на бурята прояви — нейната необузданост, напрежението, опасността, внезапните вихри, стихията й — нищо от това не пробуждаше неговите симпатии, не го привличаше. Когато успях да се окопитя и ми се прииска да го погледна, развеселена и озадачена открих, че той наблюдаваше страховитата и царствена Ванши не с удивление, не с възхита, нито пък с учудване, а с напрегнато любопитство. Агонията й не го караше да страда, дивите й стенания — по-страшни от всякакъв крясък — не го вълнуваха, гневът й до известна степен го постряскваше, но не дотам, че да му вдъхва ужас. Хладнокръвен млад брит! Избелелите скали на родния му остров гледат към приливите на Ламанш също тъй равнодушно, както той наблюдаваше вдъхновението на тази Пития на сцената пред нас.
Като разглеждах изражението му, копнеех да отгатна какво точно мисли и накрая му зададох въпрос, с който да го подтикна към отговор. При звука на гласа ми той се сепна като от сън, защото се бе замислил, и то дълбоко, за свои неща.
— Харесвате ли Вашни?
— Хмм! — долетя отговорът, не много ясен, но изразителен, а сетне по устните му премина някаква странна усмивка, дълбоко критична, едва ли не безсърдечна. Предполагам, че същества като тази актриса будеха у него именно безсърдечие. С няколко думи той ми изрази мнението и чувството си към Ванши. Преценяваше я като жена, а не като актриса. Присъдата му бе заклеймяваща.
Онази нощ беше вече отбелязана в книгата на моя живот не с бял, а с тъмночервен кръст. Но тя още не беше завършила и съдено било на страницата й да се впишат нови слова с неизтриваеми букви.
Към полунощ, когато трагедията се задълбочаваше към смъртната сцена и всички седяха, затаили дъх, когато дори и Греъм бе прехапал долната си устна, бе сгърчил чело и гледаше притихнал и поразен, когато целият театър се бе смълчал, когато всички очи се взираха в една точка, когато всички уши се вслушваха в един звук — виждаше се единствено бялата фигура, свита на един стол, да се разтърсва от сблъсъка с последния си, най-омразен, побеждаващ я враг — когато се чуваха единствено нейните стенания, въздишките й, бунтовното й хълцане, непримиримите й вопли, когато, както изглеждаше, една непреклонна воля, превиваща изнемощялото тленно тяло, го подтикваше да се впусне в бой с гибелта и смъртта, сражаваше се за всяка педя земя, продаваше всяка капчица кръв, отстояваше до последен дъх похищаването на човешките дарования, желаеше да вижда, да чува, да диша, да живее до последния момент, дори след мига, когато Смъртта повелява на всяко чувство и на всяка живинка „До тук, това е краят!“ — точно тогава зад кулисите се раздаде някакъв шум, натежал от прокобност, чу се тропот на крака, извисиха се гласове.