Какво става, запитаха се всички. Отвърна им пламък, мирис на изгоряло.
— Пожар! — викнаха от галерията.
„Пожар!“ Тази дума се поде, повтори се, заехтя наоколо, а после по-бързо, отколкото перото може да го изрази, настана паника, разтичаха се, заблъскаха се — настъпи сляп, егоистичен, жесток хаос.
А доктор Джон? Читателю, той все още е пред очите ме, обладан от спокойна смелост и сърдечно спокойствие.
— Зная, че Люси ще остане на мястото си — каза и ме погледна с присъщата му кротка доброта, с оная спокойна решителност, каквато излъчваше, когато седяхме в кроткия уют пред майчиното му огнище. Да — помолена по този начин, мисля, че бих останала на мястото си дори небето са се сгромолясаше над мене; но всъщност при подобни обстоятелства по инстинкт бих останала там, дори с цената на живота си не бих и мръднала, за да не го разтревожа, да не пречупя волята му, да не привличам вниманието му. Седяхме на първите редове в партера и само след няколко минути край нас започна ужасяваща, безразборна блъсканица.
— Колко подплашени са жените — каза той, — но ако мъжете и те не се бяха стреснали като тях, би могъл да се възроди редът. Грозна гледка. В този миг забелязвам поне петдесетина егоистични грубияни, които, ако бяха наблизо, с удоволствие бих свалил на земята. Виждам жени, които са по-смели от мъжете. Ей там има една- мили боже!
Докато Греъм говореше това, едно младо момиче пред нас, което безмълвно и неотстъпно се държеше за някакъв джентълмен, изведнъж бе изтръгнато от ръцете на своя пазител от някакъв грубиян и бе повлечено под нозете на тълпата. Греъм се втурна нататък, той е джентълменът, здрав мъж, макар и сивокос, обединиха усилията си, за да отблъснат навалицата. Главата и дългите коси на момичето се отпуснаха на рамото му, беше припаднала.
— Оставете я на мен, аз съм лекар — каза доктор Джон.
— Ако нямате дама с вас, тъй да бъде — долетя отговорът. — Дръжте я, аз пак ще пробивам път. Трябва да я изнесем на открито.
— Аз съм с дама — отвърна Греъм, но тя няма да ни бъде в тежест.
Той ме повика с очи, бяха ни разделили. Решена да стигна до него, аз проникнах през живата бариера, като се промушвах отдолу там, където не бях в състояние да си пробия път или да прескоча.
— Хванете се за мен и не се пускайте — нареди ми той; аз му се подчиних.
Нашият водач се оказа силен и ловък. Провираше се през плътната тълпа като клин. С търпение и усърдие накрая той проби стената от плът и кръв — плътна, разгорещена и задавяща — и ни изведе в свежата студена нощ.
— Вие сте англичанин — заяви господинът, като се извърна към доктор Бретън, когато се намерихме на улицата.
— Англичанин съм. А вие, изглежда, сте сънародник!
— Така е. Бъдете добър да почакате две минутки, докато намеря моята карета.
— Татко, аз не съм ранена — обади се момичешко гласче. — С татко ли съм?
— Сега сте с приятел, а баща ви е наблизо.
— Кажете му, че не съм ранена, боли ме само рамото. О, рамото ми, точно тук ме настъпиха.
— Вероятно е изкълчено! — измърмори докторът. — Да се надяваме, че няма нещо по-лошо. — Люси, помогнете ми.
И аз му помогнах, докато той направи някаква временна превръзка за облекчение на страдащия си товар. Тя потисна едно стенание и остана да лежи в прегръдката му, притихнала и търпелива.
— Много е лека — отбеляза Греъм, — като същинско дете! — И ме запита шепнешком: — Дете ли е, Люси? Забелязахте ли колко е годишна?
— Не съм дете, вече съм на седемнадесет — отвърна пациентката сериозно и с достойнство. И веднага след това заяви: — Кажете на татко да идва, започвам да се притеснявам.
Каретата приближи, бащата я взе от Греъм, но докато се сменяха, тя усети болка и отново простена.
— Милата ми! — нежно промълви бащата. После се обърна към Греъм: — Вие казахте, господине, че сте лекар, нали?
— Лекар съм — доктор Бретън, от „Терасата“
— Отлично. Бихте ли се качили в моята карета?
— И моята е тука. Ще я потърся и ще ви придружа.
— Тогава бъдете добър да ни последвате. — И той назова адреса си: — Хотел „Креси“, на улица „Креси“.
Тръгнахме след тях; каретата вървеше бързо. Греъм и аз мълчахме. Всичко приличаше на някакво приключение.
Понеже изгубихме известно време, докато намерим нашия екипаж, пристигнахме в богатския дом десетина минути след непознатите. Това бе „хотел“ във френския смисъл на думата — няколко големи апартамента, но не странноприемница — огромна, висока сграда с голяма арка откъм входната врата, която водеше през един закрит свод към площадче, застроено от четирите му страни.