Слязохме, изкачихме се по широкото, красиво общо стълбище и спряхме пред апартамент номер две, на втория етаж, а на първия, уведоми ме Греъм, живеел някакъв руски княз. Дръпнахме звънеца на втора голяма врата и бяхме въведени в много хубав апартамент. Предвождани от слуга в ливрея, влязохме в гостната, в чиято камина грееше английски огън и по чиито стени блестяха чуждестранни огледала. До камината забелязахме групичка от хора — едно тъничко същество отпуснато в дълбоко кресло, две жени около него и сивокосия господин, който напрегнато наблюдаваше какво става.
— Как е Хариет? Искам Хариет да бъде при мене — немощно се обади момичешкото гласче.
— Къде е мисис Хърст? — обърна се господинът нетърпеливо и строго към прислужника, който ни бе въвел.
— Тя е извън града, сър. Младата господарка я освободи до утре.
— Да, така е, така е. Замина при сестра си. Казах й, че може да отиде, сега си спомням — намеси се младата господарка. — Но страшно съжалявам, защото Манон и Луизон не разбират ни едно дума и без да искат, ми причиняват болка.
Доктор Джон и господинът се поздравиха; докато те нещо се съветваха, аз пристъпих до креслото и изпълних онова, което желаеше измъченото и отпаднало момиче.
Занимавах се с моята работа, когато Греъм приближи. Той бе умел хирург и след като я прегледа, установи, че не са нужни съветите на друг лекар за лечението, което трябваше да се приложи в момента. Нареди да я отнесат в стаята и ми прошепна:
— Вървете с жените, Люси; струват ми се недодялани. Ако не друго, то поне ще можете да им нареждате какво да правят и тъй ще й спестите болките. Трябва да я обслужват много внимателно.
Стаята й бе засенчена от светлосини завеси с муселинени къдри. Леглото ми се стари като снежна пряспа — чисто, меко и пухкаво. Накара жените да се дръпнат и съблякох господарката им без тяхната добронамерена, но несръчна помощ. Не бях достатъчно съсредоточена, за да забележа с подробности всяка дреха, която свалях, ала получих общо впечатление за изящество, финес и съвършена лична чистота, нещо, което, като размислях по-късно, извика сравнение с дрехите на мис Дженевра Фаншоу.
Момичето бе дребничко, нежно същество, съвършено сложено. Докато прибирах назад гъстите й, но тънки коси, съскави и меки, идеално поддържани, можах да огледам младото, бледо, измъчено, но хубаво лице. Челото бе гладко и ясно, веждите бяха очертани и меки, изтънени към слепоочията, очите бяха дар на природата — красиви и големи, дълбоки, те имаха надмощие над останалите черти на лицето, очевидно можеха да бъдат много по-изразителни в друг час и при други обстоятелства, а сега бяха уморени и страдащи. Кожата й бе бяла, шията и ръцете й бяха прорязани от тънки вени, като листенца на цвете. Леката ледена корица на гордостта пробляскваше по тази деликатна външност, а устните изглеждаха надменно свити — нещо без съмнение неосъзнато и вродено, ала това бе изражение, което, ако я бях срещнала за пръв път в добро здраве и нормално състояние, би ме навело на мисълта, че малката госпожица има съвсем погрешно схващане за живота и за своето собствено значение.
Поведението й, докато я преглеждаше докторът, извика моята усмивка. Не се държеше като малко дете — всъщност показа търпение и сдържаност — и все пак на няколко пъти му се сепна нервно и остро, заявявайки, че й причинявал болка и трябвало да се постарае да не я измъчва така. Тъй също видях големите й очи да се спират на лицето му подобно сериозните очи на някое хубаво, учудено дете. Ако го е забелязал, постарал се е, изглежда, да не и пречи и да не отвръща със същото. Той свърши своята работа много грижливо и внимателно, спестявайки й всяко излишно страдание, а тя призна заслугите му, след като бе свършил, с думите „Благодаря, доктор, и лека нощ“, които произнесе с дълбока благодарност. Но докато ги изричаше, съпроводи ги отново с оня замислен, проницателен поглед, който ми се видя странен — толкова сериозен и напрегнат беше.
Нараняването не бе кой знае колко опасно — това уверение баща й изслуша с усмивка, която изведнъж събуждаше дълбоки симпатии у събеседника — толкова искрена и радостна беше. Той изрази благодарностите си към Греъм с прямота, характерна за англичанин, който се обръща към човек, извършил му услуга, но все още непознат, и го помоли да дойде пак на другия ден.
— Татко — обади се момичето откъм обвитото в балдахин легло, — благодари и на дамата. Тя тука ли е?