открехнах завесите усмихнато и я погледнах. Лежеше вече съвсем успокоена. Беше хубава, макар и бледа; лицето й бе с тънки черти и макар да изглеждаше горделиво, струва ми се, че това бе само първоначално впечатление.
— Благодаря на дамата от сърце — каза бащата. — Мисля, че тя бе извънредно мила към моето дете. Смятам, че не бива да разказвате на мисис Хърст кой я е заместил и е помагал вместо нея; това ще я накара да изпита срам и ревност.
И тъй, в най-приятелско настроение ние се сбогувахме; предложиха ни закуска, която отказахме, защото ставаше късно, и се оттеглихме от хотел „Креси“.
Обратният ни път минаваше край театъра. Там всичко тънеше в тишина и мрак — от развълнуваната, развилняла се тълпа нямаше и следа; лампите, както зараждащият се пожар, бяха загасени. На другата сутрин вестниците обясниха, че една искра подпалила някаква завеса, която припламнала, но веднага била загасена.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
ГОСПОДИН ДЬО БОСАМПИЕ
Онези, които живеят в усамотение, чийто живот протича сред изолацията на училището или на друга оградена и затворена обител, често и за продължително време биват забравяни от приятелите си, граждани на свободния свят. Необяснима как, веднага след необичайно чести срещи — при стечение на вълнуващи дребни събития, които при други обстоятелства би трябвало да прекъснат, вместо да укрепят връзките — настъпва безмълвно затишие, продължителна забрава. Ненакърнена е тази забрава, еднакво пълна и необяснима. Писмата и предишните чести посещения секват, посещенията, доскоро най-редовни, престават, книгите, бележките или други знаци, които подсказват, че не си забравен, вече не идват.
За тази пауза всякога съществуват оправдателни причини, ала отшелникът не ги знае. Докато той стои затворен в своята килия, навън познатите му се носят в самия вихър на живота. Празните часове, които за него преминават бавно, сякаш часовниците спират неподвижни, а безкрилите минути се влачат подобно уморени скитници, присядащи на крайпътните камъни — същите тези часове за неговите приятели гъмжат от събития и се задъхват от бързане.
Отшелникът — ако е разумен отшелник — би трябвало да заглуши собствените си мисли и да заключи чувствата си през седмиците на тази духовна зима. Той ще знае, че Съдбата му е отредила понякога да живее като същински лалугер, ще се нагласи удобно, ще се свие на топка, ще пропълзи в някоя дупка в стената на живота и ще се подчини безропотно на пряспата, която навява и скоро го зазижда, запазвайки го в своя лед на идната пролет.
Той трябва да си каже: „Това е правилно, тъй е трябвало да стане, щом е станало.“ И може би един ден снежният му саркофаг ще се отвори, ще се върне пролетната топлина, слънцето и южният вятър ще го сгреят; напъпилите храсти, цвъртежът на птичките, песента на свободните ручеи ще го приканят към възкресение. Възможно е да стане тъй, но може и да не се случи. Студът може да проникне до самото му сърце и то никога да не се разтопи; с настъпването на пролетта всяка сврака или кълвач може би ще измъкнат из дупката в стената неговите лалугерски кости. Но дори и в такъв случай всичко ще бъде наред. Той, би трябвало да се предполага, че е смъртен и че ще дойде ден, когато ще поеме пътя на всяка плът.
След онази изпълнена със събития вечер в театъра за мен настъпиха седем седмици, празни като седем листа бяла хартия. Ни една дума не се изписа на ни един от тях — нито посещение, нито някакъв знак.
Към средата на този период започнах да си мисля, че нещо трябва да се е случило с приятелите ми от „Терасата“. Средата на очакването е облачен период за самотника, чак нервите го заболяват от напрежение от дългото очакване, съмненията, отхвърляни доскоро, сега се струпват на купчина и тежки в своята маса, се сгромолясват върху му със сила, в която се усеща отмъстителност. Нощта също се превръща в недружелюбно време, а сънят и тялото му се отблъскват взаимно. Странни сътресения и борби разклащат леглото му, мрачната шайка на лошите сънища с лица, озарени от нимбата на бедствието и болезнения ужас от пълната забрава, се присъединяват към заговора срещу него. Бедният нещастник! Той полага всички усилия да се удържи, ала въпреки това си остава един жалък, бледен, чезнещ самотник!
Към края на тези дълги седем седмици аз си признах — нещо, което през останалите шест ревниво отхвърлях, — че подобни празноти са неизбежни, че са резултат на обстоятелствата, повеля на Съдбата, част от ориста на моя живот и най-вече нещо, за чиято причина никога не би трябвало да питам, ни дума да не споменавам за мъчителното им протичане. Естествено, не обвинявах себе си, загдето страдам — благодаря на бога, че ме е надарил с вярно чувство за справедливост, та не се поддавах на глупашката заблуда да се самообвинявам, — а що се отнася до това, да виня другите за мълчанието им — не, отлично съзнавах, че са невинни, и в сърцето си ги смятах за такива, ала това бе каменист и неравен път, който ме уморяваше и аз копнеех за по-добри дни.