Опитах различни средства да запълвам и поддържам съществованието си. Подхванах плетенето на някаква трудна и сложна дантела, изучавах упорито немски, започвах да чета редовно най-скучните и най-дебели книги от библиотеката; полагах всички усилия да не се отклонявам от начертания път. Дали бях сбъркана накъде? Твърде възможно. Зная само, че накрая се усещах така, сякаш съм дъвкала желязо, да заситя глада си, и съм пила разсол да утоля жаждата си.
Най-мъчителен бе часът, в който пристигаше пощата. За жалост знаех го отлично и напразно се опитвах да го забравя, ужасявах се от терзанието на очакването и болезненото жегване на разочарованието, които ежедневно предхождаха и следваха добре познатия им звън.
Мисля, че животните, държани в клетка и хранени оскъдно, колкото да не умрат от глад, очакват храната си тъй, както аз очаквах писмо. О, ще бъда откровено и ще захвърля този тон на лъжливо спокойствие, който не се понася дълго и съсипва човешката издръжливост: през тези седем седмици преживях горчиви страхове и страдания, странни вътрешни борби, жалки надежди, непоносими пристъпи на отчаяние. Понякога отчаянието ме приближаваше дотолкова, че дъхът му ме пронизваше. Усещах го като злокобен лъх или въздишка да прониква надълбоко и да спира трептенето на моето сърце или да го оставя да тупти, затиснато от страшна тежест. Писмото — многоочакваното писмо — не идваше; а за мен то бе единствената радост на живота, която можех да очаквам.
В най-отчаяните мигове прибягвах до малкия вързоп в чекмеджето — петте писма. Колко прелестен ми се струваше оня месец, по чиито небеса се бяха издигнали тези пет звезди! Посещавах ги само нощем и тъй като не смеех всяка вечер да моля за свещ кухнята, купих си вощеница и кибрит, в часа за учение се изкачвах в спалнята и гризвах коричката от въображаемия самун на Бармекидите (герои от „Хиляда и една нощ“). Тя не ме засищаше. Гладувах и станах слаба като сянка. Иначе не бях болна.
Както четях там късно една вечер и усещах, че силите да чета ме напущат — защото писмата от непрестанно проучване бяха загубили свежест и смисъл, моето злато се превръщаше пред очите ми в повехнали листа и аз скърбях за развалянето на магията, — изведнъж по стълбите се чуха забързани стъпки. Познах пъргавата походка на Дженевра Фаншоу. днес тя бе вечеряла в града. Връщаше се и идваше насам, за да остави шала и дрехите си в гардероба.
Тя влезе, облечена в светла коприна, шалът й се свличаше от раменете, а буклите, отпуснати от нощната влага, се пилееха небрежно и тежко върху шията. Едва успях да прибера моите съкровища и да ги заключа, когато се озова до мен. Беше в лошо настроение.
— Глупава вечер. Те са глупави хора — подхвана тя.
— Кой? Миси Чолмондли ли? Мислех, че у тях ви е много приятно.
— Не съм била у мисис Чолмондли.
— Тъй ли? Значи някакво ново познанство?
— Чичо ми Дьо Босампие е тук.
— Чичо ви Босампие! Не се ли радвате? Мислех, че го обичате.
— Грешили сте. Този човек е противен. Мразя го.
— Само защото е чужденец? Или имате друга, също тъй уважителна причина?
— Никакъв чужденец не е. Той си е чист англичанин и само допреди три-четири години носеше английското си име, но майка му беше чужденка, Дьо Босампие, а скоро някой от роднините й умрял и му оставил именията си, благородническа титла и името си. Сега е важно птица.
— Затова ли го мразите?
— Нали знам какво разправя мама за него! Не ми е истински чичо, а беше женен за сестрата на мама. Мама го ненавижда. Казва, че убил леля Дженевра с лошо си държане. Прилича на мечка. Такава отвратителна вечер! — продължи тя. — Няма да стъпя вече в големия им „хотел“! Представяте ли си, влизам в тази стая, сама, един огромен петдесетгодишен мъж ме приближава, говори с мен няколко минути и сетне направо ми обръща гръб и безцеремонно напуща стаята. Странно държане. Сигурно съвестта му го е жегнала, защото всички в къщи казват, че съм била копие на леля Дженевра. Мама често повтаря, че приликата била невероятна.
— Сама ли бяхте там?
— Сама? Да, беше и „миси“, моята братовчедка — разглезено, галено същество.
— Господин Дьо Басомпие има дъщеря, така ли?