Ала преодолях и тази болка. Животът си е живот въпреки стрелите му. Очите, ушите и техните реакции си остават с нас, макар гледките, които радват, да им бъдат отнети завинаги и звуците, които утешават, да замлъкнат напълно.
Отворих плика, междувременно бях разпознала почерка. Писмото носеше адрес „Терасата“ и казваше следното:
„Мила Люси, раших да запитам какво е станало с теб през последните един-два месеца. Не се и съмнявам, че ще ти бъде лесно да разкажеш. Предполагам, че и ти като нас в «Терасата» си било много заета и много щастлива. Що се отнася до Греъм, професионалните му ангажименти се увеличават с всеки изминал ден. Толкова го търсят, толкова е зает, че се страхувам да не се главозамае. И тъй като към истински добра майка, правя всичко по силите си, да не му позволявам това; както знаех, от мен не чува ни една ласкателна дума. И все пак, Люси, той е чудесен, сърцето на майка му трепти от радост, когато го наблюдава. След като е тичал насам-натам през целия ден, като се е сблъсквал с петдесетина различни характери и се е справял със стотици капризи, бил е свидетел на жестоки страдания — а понякога, както му подхвърлям, сам е бил причинителят им, — вечер се връща при мен у дома в такова приятно настроение, щото имам чувството, че животът ми е съвсем противоположен на живота на другите и в тези януарски вечери моят ден изгрява в часа, когато за другите се спуща нощта.
Ала той все пак има нужда да бъде стяган, да бъде поправян и да бъде мъмрен, тъй че аз му правя тази услуга. Но момчето е много гъвкаво, трудно е да го разтърсиш както трябва. Когато вече мисля, че съм му натрила носа, той ми се отплаща с весели шеги. Всъщност ти го познаваш, знаеш всичките му пороци, а пък аз като някоя оглупяла старица съм седнала да те занимавам с него.
Що се отнася до мен, тук беше моят адвокат от Бретън, та двамата бяхме затънали до гуша в работа. Много ми се ще да върна за Греъм поне част от наследството, което баща му остави. Той ми се присмива за старанията, кара ме да се огледам и да видя, че печели достатъчно и за двама ни, и пита какво повече искала старата дама от онова, което вече имала; намеква ми за светлосини тюрбани, обвиняваме в стремежи да се кича с диаманти, да имам слуги в ливреи, да притежавам «хотел» и да бъда начело на модата в английската колония във Вийет.
Като споменах за светлосиния тюрбан, спомних си за миналата вечер и съжалявам, че не беше и ти при нас: върнал се беше много уморен, изпи си чая и с обичайната си дързост се тръшна в моя стол. За мое голямо удоволствие веднага заспа. (Помниш как ме подкача, че съм задрямвала — аз, която никога денем не склопвам очи.) докато спеше, аз го гледах, Люси, и си мислех колко е хубав! Каква глупачка съм, че толкова се гордея с него! Но всеки на мое място би сторил същото. Покажи ми друг, равен нему. Колкото и да се оглеждам, няма такъв в цял Вийет. Та реших да му изиграя една шега; донесох светлосиния тюрбан и много внимателно успях да украся челото му с тази величествена шапка. Уверявам те, никак не му стоеше лошо; приличаше на светлокос арабин. Обаче вече никой не може да го обвини, че е рижав; косите му са кестеняви — тъмно, лъскаво кестеняви. А като го наметнах и с големия си кашмирен шал, заприлича на същински млад бей, дей или паша — както предпочиташ.
Голямо забавление беше, но невкусено докрай, защото бях сама. Ти трябваше да бъдеш тук.
След малко повелителят ми се събуди; огледалото над камината скоро му разкри как изглежда. Сега живея под заплахата и ужаса на отмъщението.
Но да се върна към същността на моето писмо. Зная, че четвъртък на улица «Фосет» е ден за почивка. В такъв случай приготви се за пет следобед, когато ще изпратя каретата да те доведе в «Терасата». Ела непременно. Ще срещнеш някои стари познати. До скоро виждане, моя мъдра, мила, сериозна малка кръщелнице. Искрено твоя
Луиза Бретън“
Писмо като това изясняваше нещата. Тъгата не ме напусна и след като го прочетох, но сега бях по-спокойна — не развеселена, и по-уравновесена. Приятелите ми бяха добре, бяха щастливи. Нищо лошо не се бе случило на Греъм, нито пък болест бе сполетяла неговата майка — бедствия, които дълго време терзаеха сънищата и мислите ми. Чувствата им към мен също не се бяха променили. И все пак колко странно бе да си мисля за седемте седмици на мисис Бретън и да ги сравнявам с моите седем! И също тъй колко задължително е за оня, изпаднал в объркано положение, да сдържа езика си и да не хленчи, че страдал от това! Хората могат да разберат какво е да умреш от липса на храна; малцина са обаче ония, които съзнават какво е да полудееш от пълно уединение. За тях дългогодишният затворник, излязъл отново на белия свят, не е друго освен луд или идиот! А как разумът го е напуснал, как нервите му, изпърво заболели, са били подложени на неописуеми страдания и накрая са се разстроели — това е предмет, прекалено сложен за проучване, твърде отвлечен, за да бъде разбран. Какъв е смисълът да оплакваш? Все едно да се изстъпиш на някой площад и да закрещиш най-злокобни поговорки със същите слова и настроения, с които Новуходоносор, царят ипохондрик, се е изповядал пред своите смаяни халдейци. Още дълги години ония, за които подобна тема не е загадка, които знаят ужаса на тези терзания, ще се броят на пръсти и ще се губят в мнозинството! Още дълги години ще се смята, че единствено физическото заболяване е достойно за съчувствие, а всичко останало е само глезотия! Когато светът е бил по-млад и в по-цветущо здраве, отколкото днес, мъките на душата са били още по-голяма загадка. Може би в цялата страна на Израел е имало само един Саул — и един-единствен Давид, който да го утеши и да го разбере.