Пронизващият тих мраз на утрото бе последван от остър вятър откъм руските степи. Студената зона дъхна върху умерената зона и бързо я замрази. Тежки облаци, сиви и натегнали от сняг, нахлуха откъм север и се спряха над очакваща Европа. Следобед заваля. Страхувах се, че каретата не ще успее да дойде, тъй гъст и бурен бе снеговалежът. Но нищо не можеше да попречи на моята кръстница! Поканила го веднъж, тя бе решена да приеме своя гост. Към шест часа слязох от каретата пред полузасипаното от пряспа стълбище на двореца и се изправих пред вратата на „Терасата“.
Изтичах през вестибюла нагоре по стълбището и се намерих във всекидневната, където намерих мисис Бретън сияйна като слънчев ден. Два пъти по-замръзнала да бях, сърдечната й милувка и милата прегръдка щяха да ме стоплят. Привикнала от дълго време на стаи с голи дъски, на черни чинове, бюра и печки, синият салон сега ми се стори великолепен. Дори само във веселия, подобен на коледен, огън се криеше някакво ясно, червено тържество, което ме заслепи.
След като кръстницата бе подържала ръката ми в своята и след като си поговорихме, след като ме смъмра, че съм по-слаба от преди, тя намери, че снежната вихрушка е разрошила косите ми, и ме изпрати горе да се среша и са си сваля шапката.
Качих се в моята малка морскозелена стая и видях, че и там гори огън, а и свещите са запалени. Стройни свещи осветяваха голямото огледало от двете му страни и пред огледалото се обличаше някакво същество — въздушно, ефирно същество, дребничко, тъничко, бяло — като зимен дух.
Признавам, че за миг си спомних за Греъм и неговите призраци. Недоверчиво огледах това ново видение. Носеше бяла дреха, напръскана с червени капки, коланът му беше червен, в косите си имаше нещо като листенца, но лъскави — малък венец с отблясък на нуевехни. Привидение или не, в него нямаше нищо задгробно и аз се приближих.
Тя се извърна и черните очи под клепките огледаха мене — натрапницата. Клепките бяха тъмни и дълги и очертанията им омекотяваха очите, които закриляха.
— Ах, значи дойдохте! — възкликна тя с мекия си, тих глас, усмихна се мило и не отдели поглед от мен.
Сега я познах. Макар само веднъж да бях видяла това лице с неговите фини и деликатни черти, не можех да не я позная.
— Мис Дьо Басомпие — казах аз.
— Не — долетя отговорът, — никаква мис Дьо Басомпие, за вас не.
Не запитах коя ще е тогава, а търпеливо зачаках обяснението.
— Променили сте се, но все пак сте си същата — каза тя, като ме приближи. — Помня ви отлично. — Изражението, цвета на косите, изражението ви.
Бях пристъпила към огъня, а тя застана отсреща и продължи да ме съзерцава, и докато ме гледаше, изражението й ставаше все по-оживено от мисли и чувства, докато накрая сълзи премрежиха погледа й.
Заинтригувана, но все още объркана, не знаех какво да кажа. Най-сетне заекнах:
— Струва ми се за първи път ви видях в онази нощ, преди няколко седмици, когато ви раниха.
Тя се усмихна.
— Нима сте забравили, че съм стояла на скута ви, че сте ме държали в прегръдката си, че дори съм спала на вашата възглавница? Не си ли спомняте онази нощ, когато пристигнах разплакана до леглото ви, като непослушно детенце, каквото и бях, и вие ме приютихте? Не си припомняте утехата и закрилата, с която успокоихте моето дълбоко страдание?
Най-сетне прозрях всичко.
— Вие сте малката Поли?
— Аз съм Полина-Мери Хоум дьо Басомпие.
Как променя времето! В своето бледо, дребно личице, с неговата хубава симетрия, с променливите изражения, малката Поли криеше обещания за нежност и прелест; ала Полина-Мери бе станала красива — не с прорязващата красота на розата, кръгла, румена и набита — не със закръглеността, розовината и русата хубост на братовчедка си Дженевра; нейните седемнадесет години й бяха донесли нежен и изтънчен чар, който не се криеше в тоновете, макар те да бяха светли и чисти, нито в силуета, макар очертанията й да бяха миловидни и крайниците й съвършени; тя излъчваше някакво приглушено сияние, което идваше от душата. Това не беше ваза от скъп материал, а прозирна лампа, която пазеше пламъка да не изгасне, но не го криеше от възхитеното око и той светеше жив и действен. Като говоря за нейните достойнства, не преувеличавам, те наистина ми се струваха много истински и привлекателни. Какво от туй, че всичко беше миниатюрно? То бе като прелестно дихание на бялата виолетка, която я прави по-ценна от най-едрата камелия, от най-пищната гергина.