— Ах! Значи вие помните миналите дни в Бретън?
— По-добре — отвърна тя, — дори по-добре от вас. Спомням си ги с най-малки подробности — не само дните, но часовете на тези дни, минутите на тези часове.
— Дали не сте забравили нещо?
— Почти нищо, струва ми се.
— Тогава бяхте малко, но променчиво дете. Вероятно следите, които радостта и тъгата, обичта и сърдечните скърби са оставили у вас преди повече от десет години, отдавна са се изличили.
— Смятате, че съм забравила кои съм харесвала и доколко съм ги харесвала, когато съм била дете?
— Изчезнала е сигурно остротата на чувството — силата му; ароматът; дълбоките впечатления трябва да са се изтрили, изличили са се.
— Не съм забравила нищо от ония дни.
Очите й го доказваха. Бяха очи на човек, който си спомня — чието детство не се е стопило като сън, чиято младост не е изчезнала като слънчев лъч. Тя не приемаше живота разхвърлено и разпокъсано, на части, не бе от тия, които забравят зимата, щом дойде пролетта; бе от сърцата, които запазват и трупат, проверяват всичко от корен и тъй с годините се развиват хармонично и цялостно. Но все пак не ми се щеше да вярвам, че всички картини, които сега се изправяха пред мен, бяха също тъй живи и зрими за нея. Симпатиите й, игрите и състезанията с любимия й другар, търпеливата, дълбока привързаност на детското й сърчице, страховете й, тактичната сдържаност, малките й премеждия, последната пронизителна болка на раздялата — припомних си ги и поклатих недоверчиво глава. Тя упорствуваше.
— Седемгодишно дете все още живее в седемнайсетгодишната девойка — заяви тя.
— Вие много обичахте мисис Бретън — казах, за да я изпитам. Тя веднага ме поправи.
— Не я обичах. Харесвах я, уважавах я, както я уважавам и днес. Тя много малко се е променила.
— Така е — потвърдих аз.
Помълчахме. Тя погледна стаята и рече:
— Тук има няколко предмета, които бяха в Бретън. Спомням си този игленик и това огледало.
Очевидно уверена беше в спомените си — поне до тук.
— Значи смятате, че бихте познали мисис Бретън?
— Спомням си я безпогрешно — чертите на лицето й, матовата й кожа и черната коса, ръста й, походката, гласа.
— За доктор Бретън, естествено, не може да става и дума — настоявах аз, — и понеже присъствувах на първата ви среща, уверена съм, че го приехте като съвсем чужд.
— В оная първа вечер бях озадачена — отвърна тя.
— Как стана, че той и баща ви се познаха?
— Размениха си визитни картички. Имената Греъм Бретън и Хоум дьо Басомпие събудиха въпроси и обяснения. Това беше на втория ден, но преди това вече бях започнала да знам нещичко.
— Как тъй? — „да знаете нещичко“?
— Странно е как повечето от хората тъй бавно чувствуват истината — не виждат, а чувствуват! След като доктор Бретън ме бе посетил вече няколко пъти, седял бе до мен и бе разговарял с мене, след като бях наблюдавала изражението на очите му, израза на устата, формата на брадичката, начина, по който държи главата си, и въобще всичко, което забелязваме у хората, които общуват с нас — как да не си припомня по асоциация Греъм Бретън? Греъм беше по-тънък от него и още не беше пораснал, лицето му беше по-гладко, косата му беше по-дълга и по-светла, а гласът му не беше толкова плътен — приличаше малко на момичешки, а все пак той си е Греъм, както аз съм си малката Поли, а вие сте Люси Сноу.
Аз мислех същото, но се учудих, като я чух да разсъждава като мене. Има неща, които толкова рядко срещаме у другите, че когато се случи, мислим, че е станало чудо.
— Вие и Греъм навремето бяхте другари по игра.
— А вие помните това? — запита ме тя на свой ред.
— Не ще съмнение, че и той ще го помни — отговорих аз.