— А ти къде беше по това време, татко? И какво каза тогава? Разкажи на мисис Бретън какво се случи. — Тъй го подканяше да продължава.
Тя не се развесели повече, детинската игра бе изгаснала за тази вечер. Беше кротка, замислена и послушна. Приятно беше да се види как каза „лека нощ“. Държането й към Греъм бе изпълнено с достойнство; в леката й усмивка и в лекия поклон пролича контесата и Греъм се принуди да отвърне също тъй сериозно и леко да се поклони. Видях, че му е трудно да съчетае представите си за танцуващата фея и изисканата аристократка.
На другата сутрин, когато всички се бяхме събрали за закуска, все още потръпващи и свежи от измиването със студена вода, мисис Бретън издаде разпореждане никой, който не е задължен да излиза навън, да не напуща къщата през този ден.
И наистина това изглеждаше почти невъзможно. Преспи затъмняваха ниските прозорци на приземието, а навън небето и въздухът изглеждаха яростни и мъгливи, защото вятърът и снегът се срещаха в гневен двубой. Вече не валеше, но падналият сняг се вдигаше от земята, завърташе се в кратки съскащи вихрушки и биваше захвърлян долу в стотици фантастични форми.
Контесата подкрепи мисис Бретън.
— Татко не бива да излиза — заяви тя и премести стола до креслото на баща си. — Аз ще се грижа за него. Няма да ходиш в града, нали, татко?
— И да, и не — отвърна той. — Ако ти и мисис Бретън бъдете много мили с мене, Поли — добри и внимателни, ако ти се грижиш за мене извънредно любезно и не се отделяш нито за миг, може и да склоня да остана един час след закуската, за да разбера дали ще се укроти този бръснещ вятър. Но ето, не ми даваш закуска, не ми предлагаш нищо, оставяш ме да умра от глад.
— Бързо! Моля ви, мисис Бретън — замоли се Полина, — налейте кафето, докато аз се грижа за конт Дьо Басомпие в друго отношение. Откакто стана конт, той се нуждае от страшно много внимание!
Тя разряза и намаза с масло една дълга кифла.
— Ето, татко — заредих ти „пистолет“. Ето ти и мармалад, какъвто сме яли в Бретън и който ти смяташ за не по-лош от шотландския.
— И който ваше благородие искаше от мен за моето момче. Помниш ли това? — запита мисис Бретън. — Нима си забравила как идваше до лакътя ми, подръпваше ме за ръкава и прошепваше: „Моля, госпожо, нещо по-хубаво за Греъм — малко мармалад, мед или конфитюр?“
— Не, мамо — прекъсна я доктор Джон засмян, но поруменял, — не може да е било така. За мен тези неща не са били от значение.
— Така ли беше, Полина?
— Много ги обичаше — потвърди Полина.
— Не се стеснявай от това, Джон — успокои го мистър Хоум. — Аз ги обичам и до днес и винаги съм ги обичал. А Поли е показала здрав разум, като се е грижила за материалните удобства на своя приятел. Аз съм я учил на такива добри обноски и досега не я оставям да ги забрави. — Поли, подай ми едно резенче от този език.
— Заповядай, татко, но не забравяй, че се грижа за теб тъй всеотдайно само при условие, че си сговорчив и останеш в „Терасата“ през целия ден.
— Мисис Бретън — въздъхна контът, — искам да се отърва от дъщеря си — да я пратя в училище. Знаете ли някое добро училище?
— Училището на Люси, пансионът на мадам Бек.
— Нима мис Сноу е в някакво училище?
— Аз съм учителка — обясних и ми беше драго, че имам възможност да го кажа. От известно време се чувствувах така, сякаш не съм си на мястото. Мисис Бретън и синът й знаеха положението ми, но контът и дъщеря му — не. Може би щяха да променят до известна степен досегашното си любезно държане, ако знаеха какво точно е мястото ми в обществото. Затова отговорих с готовност, но порой от мисли, които не бях очаквала, нито извиквала, нахлу в ума ми заедно с думите и аз неволно въздъхнах. Мистър Хоум не вдигна поглед от чинията си и близо две минути не проговори. Възможно е да не бе чул думите ми, може да си е казал, че при подобна изповед учтивостта не позволява никакви коментари. Шотландците са пословично горделиви, колкото и дружелюбен да изглеждаше мистър Хоум, колкото да бе скромен в навиците и вкусовете си, винаги към смятала, че и той притежава това национално качество. Престорена ли бе тази негова горделивост? Дали зад нея се криеше истинско достойнство? Оставам въпроса неразрешен в най-широк смисъл на думата. Мога да отговоря дотолкова, доколкото засягаше само мене; в оня случай, а и винаги след това с мен той се е държал най-чистосърдечно.
По природа бе човек чувствителен и човек на мисълта. Над чувствата и мислите му се стелеше маранята на меланхолията — нещо повече от мараня: когато бе разтревожен и обхванат от скръб, тя се превръщаше в същински облак. Не знаеше много за Люси Сноу, онова, което знаеше, не го съзнаваше докрай. Всъщност представата му за моя характер често ме е карала да се усмихвам. Но той виждаше, че житейският ми път лежи откъм сенчестата част на планината. Признаваше ми усилието, с което се опитвах да вървя по правата пътека; ако можеше, готов би бил да ми помогне. След като това не му се удаваше, поне ми желаеше доброто. Когато ме поглеждаше, в очите му се четеше доброта, когато ми говореше, гласът му звучеше благо.