— Професията ви — рече той — е трудна. Желая ви здраве и сили да я овладеете с успех.
Малката му дъщеря не остана толкова сдържана при думите ми. Тя впери в мен очи, изпълнени с учудване, дори с удивление.
— Нима сте учителка? — възкликна тя. И като помълча, за да осъзнае чутото, додаде: — Никога не съм знаела каква сте, не съм се и досетила да питам: за мен вие всякога сте били Люси Сноу.
— А сега вече какво съм? — не се сдържах да запитам.
— Пак сте си вие естествено. А наистина ли преподавате тук, във Вийет?
— Наистина.
— И вие е приятно, така ли?
— Не винаги.
— Защо тогава не се откажете?
Баща й вдигна поглед и за момент помислих, че ще я прекъсне, но той каза само:
— Продължавай, Поли, продължавай с разпита, докажи, че си малък дървен философ. Ако, мис Сноу се бе изчервила или изглеждаше смутена, щях да те накарам да млъкнеш и двамата щяхме да довършим закуската си засрамени; ала тя само се усмихва, затова настоявай, засили разпита. Е, мис Сноу, защо тогава не се откажете?
— Най-вече, струва ми се, заради парите, които получавам.
— А не от някаква филантропия? Поли и аз си бяхме избрали тази хипотеза като най-благоприятното обяснение за вашата ексцентричност.
— Не, не сър. По-скоро заради покрива и убежището, които това ми осигурява, и заради душевното спокойствие, което ми дарява — смятам, че докато мога да си изкарвам прехраната, спестявам си неудобството да тежа на чужд гръб.
— Татко, каквото щеш да приказваш, но аз съжалявам Люси.
— Вземи си назад съжаленията, мис Дьо Басомпие; вземи ги в две ръце, като малко патенце, излязло от двора без твое разрешение; върни ги обратно в топлото гнезденце на сърцето, откъдето е избягало, и чуй какво ще ти прошепна: ако на моята Поли някога й е съдено да преживее загубата на измамните земни притежания, бих искал да може да постъпи като Люси — да работи за хляба си, за да не тежи на близки и роднини.
— Да, татко — отвърна тя замислено и послушно. — Бедната Люси! Аз си мислех, че е богата и има богати приятели.
— Мислиш като малка глупачка. Аз поне никога не съм мислел тъй. Когато се е случило да размишлявам над поведението и външността на Люси, стигал съм до извода, че тя е от хората, които трябва да бдят над другите, а не другите над тях, трябва да действува, а не да бъде обслужвана; и тази съдба според мен й е помогнала да придобие опит, за който — ако живее достатъчно дълго, да оцени ползата от него — ще бъде благодарна на Съдбата. А в това училище — продължи той, като промени тон и заговори по-весело, — смятате ли, Люси, че мадам Бек ще приеме моята Поли?
Отговорих, че ще трябва да се пита мадам и веднага ще се разбере. Тя обичаше да има англичанки за ученички.
— Ако вие, сър — додадох, — доведете мис Дьо Басомпие с вашата карета още днес следобед, уверявам ви, че Розин, портиерката, тозчас ще се озове на вашето позвъняване, а пък мадам, в това съм сигурна, ще сложи най-елегантните си ръкавици и ще слезе в салона, за да ви приеме.
— В такъв случай не виждам защо да отлагаме — отвърна мистър Хоум. — Мисис Хърт може да изпрати „вещите“ на нейно благородие там, Поли ще може да се захване с буквара още преди да е паднала нощта, а вие, мис Люси, сигурно няма да откажете да я наглеждате и да ми съобщавате как се учи. Надявам се, че сте доволна от решението, мис Дьо Басомпие?
Контесата се изкашля и поколеба.
— Мислех си — обади се тя, — че вече съм свършила с учението…
— Това показва колко погрешно можем да мислим. Аз съм на противното мнение, същото мислят и другите, които бяха свидетели на дълбоките ти познания за живота тази сутрин. Ах, моето момиченце, ти имаш още много да учиш, а татко ти трябва да те изучи много повече. Хайде, не ни остава друго, освен да опитаме с мадам Бек; а и времето се оправя, аз вече закусих…
— Но, татко!
— Какво има?
— Има една пречка.
— Не я виждам.
— Тя е огромна, татко, непреодолима. Голяма е колкото тебе и зимното ти палто с пряспата отгоре.
— И като тази пряспа лесно ще се стопи?