Тази сутрин бях настроена мълчаливо. Бурният зимен ден ме успокояваше. Страстите на този януари, тъй бял и безкръвен, все още не стихваха. Бурята бе вилняла до прегракване, но не бе изтощена. Ако Дженевра Фаншоу бе заедно с мен в тази всекидневна, нямаше да ме остави нито да съзерцавам, нито да се ослушвам. За тема щеше да й служи оня, който току-що ни бе напуснал; и как само щеше да коментира! Щеше да ме преследва и отегчава с въпроси догадки — щеше да ме измъчва и потиска с изповеди, които не желаех да чуя и копнеех да избягна.
Полина-Мери ме погледна няколко пъти спокойно, но проницателно с тъмните си големи очи, устните й се отвориха, сякаш да кажат нещо, но тя осъзна и тактично уважи мълчанието ми да мълча.
„Това няма да е за дълго“, помислих, защото не познавах много девойки или жени, които умеят да се владеят и са навикнали на себеотрицание. Всяка възможност да разискват баналните си малки тайни и плитките си и незначителни любовни увлечения бе удоволствие, от което трудно се отказваха.
Малката контеса бе изключение. Продължи да бродира, докато се измори, а сетне взе някаква книга.
Случи се тъй, че взе да търси четиво сред книгите на доктор Бретън и попадна на стар том от Бретън — илюстрирана книга по естествена история. Неведнъж я бях виждала, застанала до Греъм, подпряла този том на коляното му, да чете под негово ръководство, а след свършване на урока за награда съм я чувала как моли да й обясни картините. Наблюдавах я внимателно. Сега щях да изпитам паметта, с която се бе похвалила. Дали ще си спомни?
Дали ще си спомни ли? В това нямаше никакво съмнение. Докато обръщаше страниците, по лицето и пробягваха чувства, най-незначителното от които бе ясният спомен за миналото. После обърна на титулната страница и се вгледа в името, изписано с детски почерк. Наблюдава го дълго време. Не се задоволи само да го гледа, леко докосна с пръсти буквите, придружавайки, действието с неосъзната, но нежна усмивка, която превърна докосването в милувка. Полина обичаше миналото, ала странното в тази малка сцена беше, че тя не каза нито дума. Можеше да изживява чувствата си, без да ги излива в порой от думи.
Остана пред библиотечните рафтове близо час, като сваляше томовете един по един и подновяваше запознанството си с тях. След това седна на ниското столче, подпря лице на ръката и се замисли, все още мълчалива.
Звук от отварянето на външната врата, шумът от нахлулия вятър и гласът на баща й, който говореше с мисис Бретън, я извадиха от унеса. Тя скочи. Миг след това вече бе долу, в антрето.
— Татко! Татко! Да не би да излизаш?
— Миличка, трябва да ида в града.
— Но много е студено, студено е, татко.
Сетне чух господин Дьо Басомпие да й показва колко топло е облечен и как щял да пътува с карета, защитен от вятъра; накратко, доказваше й, че не бива да се безпокои.
— Обещаваш ли да се върнеш, преди да се е стъмнило — ти и доктор Бретън, двамата, в каретата? Не е време за езда.
— Добре, ако видя доктора, че му кажа, че една дама му нарежда да се грижи за ценното си здраве и да се върне рано у дома под моя охрана.
— Да, кажи „една дама“, а той ще помисли, че това е майка му, и ще те послуша. И, татко, не закъснявай, защото ще чакам и ще се ослушвам.
Вратата се затвори и каретата пое безшумно по снега; контесата се върна замислена и тревожно.
И тя наистина чакаше и се ослушваше, когато взе да се стъмва; ала го вършеше незабележимо, кръстосвайки всекидневната с тихи стъпки. Понякога поспираше кадифения си ход, накланяше глава, вслушваше се в нощните звуци — всъщност в нощната тишина, защото вятърът най-сетне беше спрял. Небето, облекчено от товара си, лежеше голо и бледо. През сухите клони на дърветата в алеята го виждахме добре, забелязахме и полярния блясък на новогодишната луна — бяла орбита, леден свят. Не беше станало късно, когато видяхме каретата да се връща.
Тази вечер Полина не танцува танца на посрещането. Зае се с баща си още в мига, в който влезе в стаята; завзе го изцяло, заведе го до стола, избран от нея, и докато го обсипваше със сладки думи за това, колко бил добър, че се е върнал рано, човек оставаше с впечатление, че силата на нежните й ръце го е сложила да седне, настанила го е удобно, нагласила го е; едрият мъж с радост се оставяше на това робство, покоряващо единствено с любовта.