Греъм дойде известно време след конта. Полина се извърна, когато чу стъпките му. Поговориха си само с няколко думи. Пръстите им се срещнаха за миг, но бездушно. Полина остана край баща си, Греъм се отпусна в креслото на другия край на стаята.
Добре, че мисис Бретън и мистър Хоум имаха да си разменят неизчерпаеми спомени за старите времена, иначе, струва ми се, групата щеше да е твърде мълчалива.
След чая бързата игла и хубавият златен напръстник на Полина проблясваха усърдно под светлината на лампата, но езикът й почиваше, а гладките й добре оформени клепачи неохотно откриваха очите й. Греъм, и той, изглежда, бе уморен. Слушаше внимателно възрастните, самият рядко се намесваше и следеше с поглед златния отблясък от напръстника на Полина, сякаш бе светла пеперуда или златната глава на разгневено жълто змийче.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА
ЕДНО ПОГРЕБЕНИЕ
От този ден нататък животът ми престана да е скучен. Излизах твърде често със съгласието на мадам Бек, която напълно одобряваше кръга на моите познати. Тази достойна директорка още от самото начало се бе отнасяла към мен с уважение, а като научи, че ме канят да посещавам ту „дворец“, ту пък „хотел“, уважението й стана още по-дълбоко.
Не го изразяваше многословно. Мадам бе толкова светска, толкова и силна; и в най-разгорещените й стремежи се усещаше мярка и разум, към най-големите примамки за облаги посягаше спокойно и обмислено. Та без да се излага на моя присмех като ласкателка и угодница, тя тактично показа, че й е приятно хора, свързани с нейното училище, да посещават обществото, което ги култивира и издига, вместо да ги принизява и смазва. Ни един път не възхвали нито мен, нито приятелите ми, само веднъж, когато седеше в градината, приятно отпусната на слънцето, с чаша кафе край нея и с вестник в ръката, аз я приближих, за да поискам разрешение да отсъствувам вечерта, тя се изрази по следния елегантен начин.
— Oui, oui, ma bonne amie, давам ви разрешение от все сърце. Работата ви в моето училище всякога е била отлична, изпълнена с усърдие и дискретност, заслужавате да се поразвлечете. Излизайте когато искате. Що си отнася до близките ви, напълно ги одобрявам: те са умни, достойни, изтъкнати.
Тя стисна устни и се зачете във вестника.
Читателят не бива да взима присърце дребното обстоятелство, че по това време плътно вързаният пакет от пет писма временно изчезна от моето бюро. Когато го установих, аз се слисах, но миг след туй се успокоих.
„Търпение, казах си. Ще замълча и ще изчакам търпеливо, те пак ще се върнат.“
И те се върнаха. Били са на кратко посещение в стаята на мадам. След като бяха прегледани, върнаха се послушно на мястото си. На другия ден ги намерих невредими.
Питах се какво ли е помислила за моята кореспонденция? Какво ли си е казала за епистоларното умение на доктор Джон? Как ли е възприела твърде резките съждения, разумните схващания и оригинални мнения, изложени простичко, елегантно, одухотворено? Как е схванала сърдечния им весел тон, който ми доставяше такова удоволствие? Как е погледнала на ония няколко мили думи, разхвърляни тук и там — не нагъсто, като диамантите в долината на Синбад, а оскъдно, както се намират истинските скъпоценности в истинските им леговища? О, мадам Бек! Как приехте вие тези неща?
Струва ми се, че в очите на мадам Бек петте писма са намерили добър прием. Известно време след като ги бе заела от мен (смятам, че за подобна изискана женичка трябва да се говори с изискани думи), аз я хванах, че ме наблюдава с втренчен внимателен поглед, малко учуден, но не и злонамерен. Беше през краткото междучасие, когато ученичките излизат на двора, тя и аз бяхме останали сами в първи клас. Когато срещнах погледа й, мислите й се сформираха в слова.
— В английския характер — заяви тя — има нещо много забележително.
— Как така, мадам?
Тя се засмя и повтори думичката „как така“ на английски.
— Не бих могла да ви кажа „как“, но с една дума, англичаните си имат свои представи за приятелството, за любовта, за всичко… и най-малко те имат нужда от надзорници — додаде тя, стана и затропа навън като същинско малко пони.
„В такъв случай, измърморих на себе си, бъдете любезна да оставяте вече писмата ми на мира“.
Уви! Нещо се втурна в очите ми, замъгли погледа, размаза контурите на класната стая, на градината, закри светлото зимно слънце, когато си помислих, че никога вече няма да получа писма като тия, които тя бе прочела. Никога вече! Чудесна река, край чиито брегове се бях разхождала, чиито вълни бяха навлажнявали устните ми, бе поела по друг път. Изоставила бе малката ми хижа и нивите ми пусти и сухи, изливаше вече богатството на водите си далече от мен. Промяната бе справедлива, правилна, естествена — нямах какво да кажа, ала как обичах моя Рейн, моя Нил! Обожавах моя Ганг и тъгувах, че големият прилив ще кипи на друго място, ще изчезне като лъжлив мираж. Макар да се държах стоически, не бях стоик, капки заваляха по ръцете ми, по бюрото. От очите ми се изля порой, тежък, но краткотраен.