Ала скоро си казах: „Надеждата, която оплаквам, изстрада много и много ме накара да страдам. Тя умря едва когато удари часът й; след подобна продължителна агония смъртта е добре дошла.“
И аз се опитах да приема радушно тази смърт. Признавам — продължителното очакване ме бе научило на търпение. Накрая склопих очите на моята покойница, покрих лицето й и сключих ръцете й, обладана от дълбоко спокойствие.
Трябваше да премахна писмата от чуждите погледи. Хората, преживели смъртта на своите близки, ревниво прибират и скриват предметите, които връщат спомена. Непоносимо е да оставяш острия нож на съжалението непрестанно да пробожда сърцето.
В един свободен следобед (четвъртъчния) отидох при моето съкровище, за да обмисля къде да го скрия, и отново установих — този път с дълбоко възмущение, — че пак са го пипали. Наистина вързопчето беше там, но панделката, която го стягаше, бе развързана и вързана отново; а и по други признаци разбрах, че са отваряли чекмеджето ми.
Това беше вече прекалено. Мадам Бек бе самото олицетворение на дискретността, а освен това беше умна и разумна в преценките си като малцина други; това, че знаеше какво има в моето ковчеже, не беше приятно, но можех да го понеса. Като малка йезуитска инквизиторка тя умееше да вижда нещата в истинската им светлина и да ги разбира както трябва; ала мисълта, че си е позволила да съобщи онова, което е узнала по непозволен начин, и на други, че може би с друг някой се е забавлявала с драгоценните за мен писма, това ме възмути жестоко. Имах винаги основания да се страхувам, че е било точно така; дори се сещах кой е бил другият. Роднината й, господин Пол Еманюел, бе прекарал предишната вечер при нея. Тя имаше навика да се съветва и да разисква с него въпроси, които не споделяше с никой друг. Същата тази сутрин по време на часа му този господин ме бе удостоил с поглед. Който сякаш бе откраднал от актрисата Вашти. Тогава аз не можах да разгадая синята, но зловеща светкавица на гневните му очи, но сега разбрах. Уверена бях, че той не е в състояние да погледне на онова, което се отнасяше до мене, безпристрастно, нито да ме прецени с търпимост и искреност. Всякога беше рязък и подозрителен. Мисълта, че тези писма, обикновени приятелски писма, са попаднали веднъж, и може отново да попаднат в неговите ръце, ме прободе дълбоко в сърцето.
Какво да сторя, за да предотвратя това? В кой ъгъл на тази чужда къща да ги укрия? Имаше ли място тук, където ключът да е ключ и бравата — препятствие?
Дали не на тавана? Не, не обичах тавана. Освен туй повечето кутии и долапи там бяха полуизгнили и нямаха ключалки. А пък и плъховете прояждаха загниващото дърво, мишките свиваха гнезда в чекмеджетата. Безценните ми писма (макар и незначителни за другите) можеха да бъдат проядени от гадини, а буквите скоро щяха да станат нечетливи от влагата. Не, таванът не ставаше; къде тогава?
Докато размишлявах, седях на пейката пред прозореца на спалнята. Беше хубав студен следобед. Зимното слънце залязваше и озаряваше с бледа светлина клоните на градинските шубраци в „забранената алея“. Голямото старо крушово дърво — дървото на монахинята — се издигаше към небесата като строен скелет на дриада, сив, мършав и гол. Озари ме мисъл, една от ония странни, фантастични идеи, които понякога спохождат самотниците. Сложих си бонето, наметката, кожата и излязох.
Поех към старата, историческа част на града, чиито посивели и затулени улички често кръстосвах, когато бях тъжна; тръгнах от място на място, докато накрая на един полупуст площад съзрях някакъв антикварен магазин — старо място, пълно със старинни предмети.
Трябваше ми металическа кутия, която да се запои, някакъв буркан или шише с дебело стъкло, което да се запуши и запечата херметически. Сред купчината от различни вещи намерих онова, което търсех.
След това направих от писмата свитък, загънах ги във восъчна хартия, завързах ги с връв и като ги пъхнах в бутилката, накарах стария евреин да я запуши, да я запечата и да я направи непромокаема. Той изпълняваше нарежданията ми и ме поглеждаше с подозрение изпод дебелите си клепачи. Трябва да си е мислел, че подготвям някакво злодеяние. От всичко това аз изпитвах смразяващо чувство — не удоволствие, а тъжно, самотно задоволство. Импулсът, който ме движеше, настроението, което ме владееше, напомняха оня импулс и онова настроение, които ме бяха подтикнали да посетя изповеднята. С бърз ход се върнах в пансиона по здрач, по времето на вечеря.