Луната изгря в седем. В седем и половина, когато ученичките и учителите се намираха в стаята за занимание, а мадам Бек се бе прибрала при майка си и децата в своята всекидневна, когато приходящите се бяха разотишли по домовете и Розин бе напуснала вестибюла, когато всичко бе утихнало, аз се наметнах с шала и като взех запечатаната бутилка, прокраднах се през вратата на първи клас, минах през беседката и оттам тръгнах по „забранената алея“.
Крушата Метусалем се намираше в края на алеята, до моята пейка. Тя се издигаше, неясна и сива, над по-ниските заобикалящи я храсти. Но Метусалем, макар да бе старо дърво, бе все още здраво, само до корена му имаше една дупка, по-скоро хралупа. Знаех тази хралупа, закрита отчасти от бръшлян и гъсти влачещи растения; там бях решила да заровя съкровището си. Ала намерението ми беше не само да скрия едно съкровище, а да погреба една скръб. Тази скръб, над която проливах сълзи, докато я увивах в предпазната й обвивка, трябваше са бъде закопана в земята.
Разрових бръшляна и намерих дупката. Беше достатъчно широка, за да побере шишето, и аз го мушнах вътре. В бараката в дъното на градината имаше строителни материали, оставени от работниците, които неотдавна бяха поправяли част от сградата. Взех лопата и хоросан, замазах с цимент, покрих всичко с черната пръст и отгоре наредих бръшляна. Като привърших, спрях да си почина, облегната на дървото — позабавих се, като всеки скърбящ, край пресния гроб.
Нощният въздух беше тих, ала пропит с някаква странна мъгла, която превръщаше лунната светлина в някаква блестяща омара. В този въздух, или по-скоро в тази мъгла, се криеше нещо — може би електричество, — което ми въздействуваше по особен начин. Почувствувах се тъй, както година преди това в Англия, през една нощ, когато звездата Вечерница сияеше и се движеше по небето, когато, закъсняла в самотните поля, бях спряла да наблюдавам сбора на армията със знамената, трептенето на безбройните копия, бързото движение на пратениците отдолу, откъм Полярната звезда, чак до тъмната висока арка на небесния свод. Не се чувствувах щастлива — напротив, но се усещах крепка, с нови сили.
Ако животът е война, то ориста ми бе да воювам сама. Замислих се как да напусна зимния си лагер — да изоставя землянката, в която нямах вече нито храна, нито фураж. За да осъществя промяната, трябваше до поведа нова битка със Съдбата; готова бях за сражение. Твърде бедна, за да губя, може би бог щеше да ми помогне да спечеля. Но кой бе пътят пред мен? Какъв да бъде моя план?
Все още размишлявах, когато луната, все още забулена, засия ярко. Пред мен проблесна светъл лъч и аз видях някаква сянка да добива ясни очертания. Вгледах се по-внимателно, за да разбера какво е това нещо, появило се така внезапно на мъгливата алея. То ставаше все по-бяло и по-черно. Изведнъж се оформи. Стоях на три метра от стройна, облечена в черно и пребулена в бяло жена.
Изминаха пет минути. Не побягнах, нито извиках. Образът също не помръдна. Заговорих:
— Коя си ти и защо си дошла при мене?
Тя стоеше безмълвна. Нямаше лице, нито образ. Всичко от очите надолу бе закрито с бял плат, ала очите й се взираха в моите.
Почувствувах не толкова смелост, колкото отчаяние, а отчаянието често заема мястото и върши работата на смелостта. Пристъпих крачка. Протегнах ръка, защото смятах да я докосна. Тя сякаш се оттегли. Приближих още. Тя се отдалечаваше мълчаливо, но бързо. Тумбести храсти от вечнозеления лавър и тис се препречиха между мен и онова, което преследвах. Преминах препятствието, огледах се, но не видях нищо. Почаках. Казах: „Ако искаш да предадеш някаква вест на смъртните, ела ми я кажи!“ Тя не се обади, нито се върна.
Нямаше го сега доктор Джон, комуто да разкажа, нямаше ни един, комуто да прошепна: „Пак видях монахинята.“
Полина-Мери често ме викаше на улица „Креси“. Някога в Бретън, макар да се показваше, че ме харесва, тя бе свикнала да не се отделя от мене. Забелязала бях, че кача ли се в стаята си, тя бързо дотичваше подире ми, отваряше вратата, надничаше вътре и казваше с тъничък заповеден глас:
— Слезте долу. Защо стоите тука сама? Трябва да дойдете в гостната.
По същия начин ме подканяше и сега:
— Напуснете улица „Фосет“ и елате да живеете при нас. Папа ще ви плаща много повече от мадам Бек.