Самият мистър Хоем ми предлагаше чудесна сума — три пъти повече от сегашната ми заплата, — ако приемех да стана компаньонка на дъщеря му. Отказах. Струва ми се, че много по-бедна да бях, с много по-ограничени средства, с далеч по-неясно бъдеще, пак щях да откажа. Това не ми бе призвание. Можех да преподавам, да давам уроци, но да бъда частна гувернантка или компаньонка, не бе по вкуса ми. Вместо подобно положение в който и да било голям дом, аз съзнателно бих предпочела да стана слугиня, щях да си купя чифт здрави ръкавици, да мета спални и стълбища, да почиствам печки и брави, но да съм спокойна и независима. Готова бях за шия ризи и да гладувам, но не и да бъда нечия компаньонка.
Не бях сянка за никоя хубава дама — та била тя и мисис Дьо Басомпие. По природа бях склонна да изпадам в меланхолични настроения, бях затворена по нрав, ала и тъгата, и унинието ми трябваше да са доброволни — те ме държаха надвесена усърдно над моето бюро, сред познатите ми вече ученички в първия клас на мадам Бек, отделяха ме от другите в леглото ми, в нейната спалня или в пейката на алеята, която сега се наричаше моя, в нейната градина. Не умеех да се преобразявам, нито да се преправям, не можех да се превърна в предпазен калъф за никоя скъпоценност, в придатък към никоя красота, в сянка на ни едно величие на този свят. Без да се влияем, мадам Бек и аз се разбирахме. Не бях нейна компаньонка, нито пък гувернантка на децата й. Тя ме оставяше свободна, не ме привързваше към нищо — нито към себе си, нито дори към нейните интереси. Веднъж в продължение на две седмици се бе наложило да отсъствува поради заболяването на близък роднина; когато се върна, притеснена и загрижена да не би в нейно отсъствие нещо в училището да се е объркало, и като разбра, че всичко е вървяло по реда си и няма признаци за видима немара, от признателност за тяхната добросъвестност тя раздаде на всеки от учителите по някакъв подарък. Яви се край леглото ми в полунощ и заяви, че нямала подарък за мен.
— Аз съм принудена да покажа на Сент Пиер, че верността е нещо изгодно — заяви мадам. — Но опитам се дали да я направя изгодна за вас, помежду ни ще възникне неразбирателство — а може и да се разделим. Но мога да сторя друго, за да ви направя удоволствие — да оставя свободата, готова съм на това.
Удържа думата си. Каквито и леки белезници да ми бе слагала досега, от този миг нататък ги свали. Така аз имах удоволствието доброволно да съблюдавам правилата й, доставях си радост да отделям двойно повече внимание, да полагам двойно по-големи усилия за ученичките, които ми бе поверила.
Що се отнася до Мери дьо Басомпие, макар да не желаех да живея при нея, аз я посещавах често с удоволствие. При тези посещения установих, че и редките ни срещи, и това доброволно общуване скоро щяха да й станат ненужни. От своя страна господин Дьо Басомпие като че ли не забелязваше, оставаше сляп за подобна възможност, неосъзнаващ като някое дете признаците, неизбежността, очевидното зараждане на нещо, което — стигнеше ли до своя край — може би нямаше да бъде одобрено от него.
Често се питах дали ще го приеме от сърце или ще се възпротиви. Трудно бе да се предскаже. Той бе дълбоко погълнат от научните си интереси, бе проницателен, настойчив, склонен да отстоява всичко, което засягаше любимите му цели, но бе лишен от всяка подозрителност и изпълнен с доверчивост към проблемите на ежедневието. Доколкото разбирах, отнасяше се към „дъщеричката“ си все още като към дете и както изглежда, през ум не му минаваше, че други могат да я приемат в друга светлина. Често говореше за онова, което смятал да направи, когато „Поли“ станела жена, когато пораснела, а „Поли“, застанала до стола му, се усмихваше, схващаше главата му в малките си ръце и целуваше стоманеносивите къдри; друг път мръщеше устни и тръскаше коси, но ни веднъж не каза: „Татко, аз вече съм пораснала.“
С различни хора тя се отнасяше по различен начин. С баща си бе все още дете или се детинееше, любеща, весела и закачлива. С мен бе сериозна и женствена, подтиквана към това от мислите и чувствата си. С мисис Бретън се държеше прилежно и доверчиво, но сдържано. С Греъм бе стеснителна — засега дори твърде срамежлива. Понякога се опитваше да бъде хладна, опитваше се дори да го отблъсне. Стъпките му я караха да се стряска, щом влезеше, тя замлъкваше, заприказваше ли я, отговорът й долиташе неуверено; когато той се сбогуваше, тя оставаше ядосана на себе си и разколебана. Дори баща й забеляза това й поведение.
— Моя малка Поли — рече той, — живееш много усамотено. Ако и като пораснеш, останеш такава стеснителна, как ще се движиш в обществото? Не си дружелюбна към доктор Бретън. Защо? Забрави ли, че като малка бе доста привързана към него?