Отвърнах:
— Господинът преувеличава. Наистина напоследък се радвах на удоволствието от известна промяна, но едва след като това стана необходимо и в никакъв случай не съм прекалила.
— „Необходимо?“ Как тъй — необходимо? Та вие сте съвсем здрава. За какво ви е необходима промяна? Препоръчвам ви да се вгледате в католическите калугерки и да изучите техния живот. Те никога не се нуждаят от прамяна.
Не зная какво е било изражението ми, докато ми е говорел, но го е раздразнило. Обясни ми, че съм била безразсъдна, светска, жена, епикурейка, стремяла съм се към величие, трескаво съм гонела светските удоволствия и суета. Очевидно била съм лишена от жертвоготовност, липсвала ми способност да се съсредоточавам, била съм неверница, егоистка, самодоволна. Сметнах за безполезно да отговарям на подобни обвинения и мълчаливо продължих да поправям тетрадките с упражнения по английски.
Не виждал в мен нищо християнско. Като мнозинството протестанти, тържествувала съм в горделивостта и своеволието на езичеството.
Извърнах се от него и се сгуших още по-навътре под крилото на мълчанието.
Той процеди през зъби някакъв неясен звук. Не вярвах да е било проклятие — бе твърде верующ за подобно нещо, но убедена съм, че дочух думата „sacre“. Срамувам се да го призная, но той отново повтори тази дума, допълнена с „хиляди“ не знам какво си, когато два часа по-късно го отминах по коридора на път за урока по немски на улица „Креси“. Не съм срещала по-добър човек в някои отношения от господин Пол; тъй също не познавам по-голям деспот от него.
Учителката ни по немски, фройлайн Анна Браун, беше достойна, сърдечна четиридесет и пет годишна жена. Би трябвало може би да живее по времето на кралица Елизабет, защото редовно закусваше сутрин и към обед с бира и говеждо, тъй също откритата й и пряма германска душа, изглежда, страдаше дълбоко от нашата английска сдържаност, макар ние, от своя страна, да смятахме, че се държим необичайно сърдечно с нея. Ала не я тупахме по рамото, а когато скланяхме да я целунем по бузата, вършехме го тихо, не със звучно мляскане. Тези пропуски я смазваха и разстройваха, но, общо взето, се разбирахме добре. Навикнала да преподава на млади чужденки, които нито мислят, нито учат самостоятелно и нямат представа как да се справят с някое затруднение и да го преодолеят, след като поразмисли или се потрудят, нашият напредък, който всъщност бе твърде бавен, й се струваше удивителен. В нейните очи ние бяхме два ледени феномена, студени, горди и свръхестествени.
Наистина младата контеса бе малко горделива и капризна — може би вродената й нежност и хубост й даваха право за подобно държане; ала да се приписват подобни неща и на мене, бе ужасна грешка. Никога не забравях сутрешния поздрав, от който Полина се измъкваше, когато можеше, нито пък надменността бе моето защитно средство, докато Полина винаги държеше това свое оръжие излъскано, подострено и блестящо и всяка дебелашка германска шега измъкваше от ножницата блестящото му острие.
Почтената Анна Браун усещаше тази разлика и докато хем боготвореше, хем се страхуваше от Полина и се отнасяше с нея като с изящна нимфа или малка фея, тя търсеше утеха при мен, личност, напълно земна и по-сговорчива.
Една от книгите, които много обичахме да четем и да превеждаме, беше томчето от баладите на Шилер. Полина скоро се научи да ги рецитира артистично. Фройлайн я слушаше с широка, възхитена усмивка и казваше, че гласът й звънял като музика. Освен това Полина ги превеждаше с голяма лекота и поетическо вдъхновение. Старините й поруменяваха, по устните й трептеше усмивка, очите й искряха и се топяха от възторг. Най-хубавите от баладите научи наизуст и ги рецитираше често, когато оставахме сами. Най-много й харесваше „Жалбата на девойката“ — обичаше да повтаря думите. Успяваше да открие жалостиви нотки в звукосъчетанията, но не одобряваше напълно текста. Една вечер, като седяхве край огъня, тя промълви: