Мис Фаншоу бе в ужасно настроение. За нея това бе една пропиляна вечер. Разстроена напълно, тя даде израз на мрачните си чувства още щом седнахме и вратите на каретата бяха затворени. В хулите й срещу доктор Бретън проличаваше омраза. След като бе разбрала, че не бе в състояние нито да го очарова, нито уязви, то бе единственото, което й оставаше, и тази омраза бе изразена тъй несдържано и многословно, че след като я слушах доста време, опитвайки да се контролирам, най-сетне чувството ми за справедливост се разбунтува и гневът ми пламна. Последва експлозия, защото и аз мога да избухвам, най-вече спрямо тази моя хубава, но несъвършена спътница, която всякога успяваше да събуди най-лошото у мене. Добре, че колелата на каретата трополяха оглушително по грубата каменна настилка на „Шозвий“, защото читателят ще ми повярва, че в колата не владееше тишина, нито се водеха тихи разговори. Колкото сериозно, толкова и престорено аз се постарах да разтърся Дженевра. Тя бе напуснала улица „Креси“ побесняла от яд, трябваше да я укротя преди да сме стигнали на улица „Фосет“. Затова бе необходимо да й изтъкна всички нейни недостатъци заслужените последици от тях; за целта си позволих да употребя думи, точни и ясни като ония, с които Джон Нокс е засипвал Мария Стюарт. Така трябваше да се говори с Дженевра, това я слагаше на мястото й. Уверена съм, че тази вечер тя си е легнала много по-уравновесена и спокойна и е спала много по-сладко, защото бе получила сериозен урок по държане.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ОСМА
ЛАНЕЦЪТ
Господин Пол Еманюел бе особено чувствителен, когато някой, все едно кой, го прекъсваше по време на урок. Да се премине през класната стая при подобни обстоятелства, се смяташе и от учителки, и от ученички, заедно и поотделно, за равностойно на това, да изложиш живота си на смъртна опасност.
Дори и мадам Бек, когато се налагаше да го стори, „притичваше“ бързо, прихванала поли и внимателно заобикаляше страховитата „естрада“ подобно кораб, сепнат от бурните вълни. Що се отнася до портиерката Розин, върху която тежеше ужасяващото задължение на всеки половин час да извиква ученичките ту от един, ту от друг клас за техните уроци по музика или в параклиса, или в някой от двата салона, или в приемната, или в друга от стаите, в които имаше пиано — то тя при второто или третото изпълнение на дълга си направо се вцепеняваше от напрежение — състояние, предизвиквано от неописуемите погледи, хвърляни й през стрелкащите стъкла на очилата.
Една сутрин седях в карето и се занимавах с ръкоделието на една ученичка, която не бе успяла да го завърши навреме, докато пръстите ми шиеха, ушите ми се наслаждаваха на кресчендата и каденците на един глас, който долиташе назидателно от съседната класна стая и с всеки миг ставаше все по-гневен и по-застрашителен. Между мен и нарастващата буря имаше здрава стена, както и изход за бягство през стъклената врата на градината, тъй че изпитвах по-скоро удоволствие, отколкото ужас от предвестниците на урагана. Но бедната Розин бе в опасност, вече четири пъти тази сутрин тя бе извършила своите опасни набези, а сега й предстоеше за пети път да изпълни героичния си дълг и да извади съчката из огнената стихия — да измъкне една ученичка изпод носа на господин Пол.
— Боже, боже! — викна тя. — Какво правя? Господинът ще ме убие вече, сигурна съм, страшно е разгневен!
Обхваната от смелостта на отчаянието, тя отвори вратата.
— Госпожица Ла Мал на пианото! — долетя гласът й. Но преди още да се бе измъкнала навън и преди да бе затворила вратата, оня глас екна:
— От този момент забранявам да се влиза. Първият, който отвори тази врата или мине през тази стая, ще бъде обесен — ако ще да е и самата мадам Бек!
Не бяха минали и десет минути от издаването на тази заповед, по коридора отново долетяха стъпките от френските пантофки та Розин.
— Госпожице — промълви тя, — и срещу пет франка не влизам вече в този клас. Очилата на господина са ужасяващи, а е дошъл някакъв пратеник с вест от колежа „Атене“. Обясних на мадам Бек, че не смея да му съобщя, а тя ми каза вие да го сторите.
— Аз ли? О, не, само това не! Не е моя работа. Хайде, Розин! Изпълнете дълга си. Съберете смелост — атакувайте още веднъж!
— Аз ли, госпожице? Не е възможно! Днеска вече пет пъти го ядосах. За тази работа мадам би трябвало да наеме стражар. Уф! Омразна ми вече!
— О, стига! Вие май сте страхливка. Какво е съобщението?
— Точно от ония, които господинът най-много мрази — веднага да отиде в „Атене“, защото бил дошъл някакъв официален посетител, инспектор или нещо подобно, и господинът трябвало да се срещне с него. Знаете, че господинът мрази подобни принуди.