Да, знаех го отлично. Трескавият дребен мъж ненавиждаше насилването или пришпорването, всяко неотложно или задължително дело го караше да се бунтува. Но аз поех отговорността — естествено страхувах се, но едновременно с това изпитвах и други чувства, между които бе и любопитството. Отворих вратата, влязох, затворих я зад мен колкото можеше по-бързо и по-безшумно с разтрепераната си ръка, защото да се движиш мудно или припряно, да тракнеш ключалката или да оставиш вратата да зее полуотворена, това бяха отежняващи обстоятелства, често пъти по-страшни и от самото престъпление. И тъй, аз стоях ей тук, а той стоеше отсреща. Настроението му бе лошо — от най-лошите. Предаваше урок по аритметика — защото се хващаше да преподава по всеки предмет, който му дойдеше на ума, а пък аритметиката, като суха наука, му досаждаше. Всички ученички трепереха, когато заговореше за числа. Той седеше приведен над катедрата. Да вдигне поглед към влезлия, нарушил пряко разпоредбите и забраните му, очевидно не му бе по силите в момента. И толкоз по-добре. По този начин успях да спечеля време, за да прекося дългата стая, а и за мен бе много по-леко да срещна очи в очи избухването на гнева му, отколкото да го гледам как се готви да ме връхлети отдалеч.
Спрях точно пред катедрата. Естествено не бях достойна да привлека веднага вниманието му. Той продължи да предава урока. Не желаех да приема пренебрежението му. Той бе длъжен да ме изслуша и да отговори на съобщението.
Не бях достатъчно висока, за да вдигна глава над катедрата върху естрадата, и понеже не го виждах от мястото, на което стоях, позволих си първо да надзърна отстрани с намерение да огледам добре лицето му, което при влизането ми бе заприличало на черен и болнав тигър. На два пъти успях да го огледам безнаказано, да приближа и да се оттегля безнаказано, но на третия път, едва що погледът му бе проникнал зад преградата на катедрата, той бе хванат и прикован от самите му зеници — прикован от очилата. Розин имаше право; тези инструменти криеха някакъв загадъчен и неизменен ужас, който надминаваше по сила променливия гняв в открития поглед на оня, който ги носеше.
Сега открих предимството на това да бъдеш наблизо. Тези очила за късогледство бяха безполезни за оглеждане на престъпника, застанал под самия нос на господина, и той съответно ги свали, тъй че сега и двамата бяхме на равни начала.
Драго ми бе, че не бях истински стресната от него — че всъщност, изправена отпреде му, изобщо не изпитвах страх, защото пред разлюляното от бесилката въже, на което бе заплашил да увеси всеки, който наруши издадената от него заповед, аз бях в състояние да размотая кълбо от сърмените конци на сладкодумието и да отнема поне частичка от набралия се у него гняв. Естествено не си позволих да сипя учтивости пред очите на всички. Преметнах конеца през катедрата на учителя и го впримчих около облегалката на стола му.
— Какво искате? — изръмжа той, но гласът му се разнесе тихо от гърлото и гърдите, защото говореше със стиснати зъби, сякаш си бе дал клетва нищо на света да не го накара да се усмихне. Моят отговор последва ясен и неотстъпчив.
— Господине — заявих му, — аз искам невъзможното, небивалото. — И като сметнах за по-добре да не обърквам нещата, и да изрека съобщението, решително, тихо, но бързо предадох вестта от „Атене“, като цветущо преувеличих нейната неотложност.
Той естествено не поиска и да чуе. Нямало да отиде, нямало да остави часа си, та, ако ще, всички управници на Вийет да настоявали за това. Нямало да мръдне на сантиметър от пътя си, дори кралят, Министерският съвет и Народното събрание, да му наредели това.
Ала аз знаех, че трябва да отиде — че каквото и да приказваше, дългът и интересите му налагаха незабавно и дословно да се подчини на повикването. Затова стоях и чаках мълчаливо, сякаш не ми бе казал нищо. Той запита какво още искам.
— Само отговора на господина, за да го предам на пратеника.
Той махна нетърпеливо.
Осмелих се да протегна ръка към шапката му, която лежеше мрачно върху перваза на прозореца. Той проследи с поглед този смел жест, обхванато от смесено чувство на жалост и удивление пред моята дързост.
— Аха — промърмори, — ако сме стигнали дотам, ако мис Люси си позволява да докосва шапката ми, нека тогава да я сложи на главата, да се предреши на мъж и да бъде любезна да иде в „Атене“ вместо мен.
С най-голямо уважение сложих шапката на катедрата, откъдето тя сякаш ми кимна възмутено с периферията си.
— Ще напиша бележка, за да се извиня: това ще сторя! — заяви той, все още решен да се съпротивлява.