Знаех, че това е невъзможно, затова леко побутнах шапката към ръката му. Поместена от мене, тя се хлъзна по гладкия наклон на полираната и гола катедра, понесе след себе си леките очила в стоманени рамки и — ужасявам се да си спомня! — те паднаха върху естрадата. Колко пъти преди това ги бях виждала да падат, без да им стане нещо, но този път за нещастие на Люси Сноу те паднаха така, че всяко ясно стъкълце се превърна в безформена и натрошена звезда!
Сега вече се слисах — слисах се и се изпълних със съжаление. Знаех колко ценни са тези очила. Зрението на господин Пол бе особено, трудно да се коригираше, а тези стъкла му подхождаха много добре. Чувала го бях да ги нарича „съкровища“. Когато ги вдигнах, натрошени и безполезни, ръката ми потрепера. Дълбоко бях стресната от белята, която направих, но струва ми се, че бях обзета по-скоро от жалост, отколкото от страх. Известно време не смеех да погледна сполетения от бедата учител. Той проговори пръв.
— Ето! — рече. — Останах си без очила! Мис Люси, вярвам, ще признае, че въжето и бесилото са напълно заслужени. Трепери в очакване на присъдата. А, изменнице, изменнице! Решили сте да ви падна в ръцете безпомощен и сляп!
Вдигнах поглед. Лицето му, вместо да е разлютено, застрашително и намръщено, преливаше в оная усмивка, розовееше в оная руменина, която го озаряваше вечерта в хотел „Креси“. Не бе разгневен, не бе дори тъжен. Спрямо истинските бели, той откликваше с пълно опрощение; пред истинското предизвикателство се превръщаше в търпелив светец. Случката, която ми изглеждаше толкова злополучна — която според мен бе провалила отведнъж всичките ми шансове да го убедя — се бе превърнала в мой пръв помощник. Неподатлив към убеждаване, докато не му бях сторила нищо лошо, той бе сърдечно склонен на всякакви отстъпки, щом вече стоях пред него в ролята на умишлен и разкаян злосторник.
Той продължаваше мило да ме укорява, че съм била „силна жена, ужасна англичанка, същински ураган“, и накрая заяви, че нямал друг изход, освен да се подчини на оная, дала му такъв пример за опасната си сила, постъпила съм точно като „великия император“, който разбил една ваза, за да смае околните. Накрая той наложи шапката си, стисна окуражаващо и опрощаващо ръката ми, измъкна от нея счупените си очила, поклони се за сбогом и се понесе към „Атене“, развеселен и в чудесно настроение.
След гореспоменатата дружелюбност читателят ще съжали, когато научи, че преди още да се бе стъмнило, отново се карах с господин Пол, но тъй стана, и то не по моя вина.
Той имаше обичая — един много похвален и приятен обичай — да пристигне вечер, без да е предупредил, да нахлуе в тихия час за занимания, да се натрапи неочаквано на нас и на заниманията ни, да накара да се затворят учебниците, да е измъкнат ръкоделията и като разгъне пред себе си някоя дебела книга или книжка с памфлети, да ни предложи наместо противния урок по вероучение, четен монотонно от позаспалата ученичка, някоя трагедия, внушителна благодарение на пламенния му глас — някоя драма, която до този миг аз не съм оценявала както трябва; защото господин Еманюел съумяваше да я превърне в съд за излияния и да я напълни, с вродения си размах и страст, като купа с живителна течност. Друг път поразяваше мрака на нашито ежедневие с лъч, отразен от друг, по-слънчев свят, даваше ни възможност да надзърнем в съвременната литература, прочиташе ни пасажи от някое увлекателно четиво или пък последния фейлетон, предизвикал бурен смях в парижките салони, като всякога със строгата си ръка се стараеше да премахне от трагедията, мелодрамата, разказа или есето всеки пасаж, фраза или дума, които според него бяха неподходящи за ушите на тази аудитория от млади девици. Забелязаха бях, и то неведнъж, че там, където пропускът остава безсмислена празнота или обезсилваше фразата, той можеше и съумяваше да измисли цели параграфи, също толкова въздействуващи, както пропуснатите. Диалозите и описанията, които съчиняваше, бяха често дори по-хубави от съкратените.
И тъй, в описаната вечер ние седяхме тихи като монахини в „усамотение“; ученичките учеха, а учителките работеха. Спомням си моето ръкоделие. Беше красиво и ми доставяше удоволствие. Работех го с определена цел, не само за да убивам времето. Смятах, като го завърша, да го подаря, а понеже часът за поднасяне на подаръка наближаваше, трябваше да бързам, шиех усилено.
Чухме познатото ни рязко иззвъняване, сетне до нас стигна тропотът от забързаните стъпки. Думите „господинът идва“ още не бяха доизречени, когато двукрилата врата се разцепи (защото тя наистина се „разцепваше“, когато влизаше той; дума, бавна като „отвори“, не е в състояние да опише действията му) и той застана сред нас.