Донесоха вечерята, която се състоеше от хляб и мляко, разредено с хладка водица. От уважение към присъствието на учителя оставиха настрана кифлите и чашите, вместо незабавно да ги раздадат.
— Вечеряйте спокойно, госпожици — рече той, като се преструваше на залисан в някакви бележки, които правеше по полето на своя «Вилямс Шекспир». Те започнаха да се хранят. Дадоха и на мен чаша и кифла, не мръднах от мястото на наказанието и продължих да шия, като отпивах от чашата и отхапвах от кифлата най-хладнокръвно — с една самоувереност, непривична за мен и приятно нова за усещанията ми. Сякаш присъствието на човек, тъй спокоен, раздразнителен и обидчив като господин Пол поглъщаше всички трескави и смущаващи влияния подобно някакъв магнит и ме оставяше спокойна и уравновесена.
Той стана. «Дали ще си тръгне без нито дума?» Да, запъти се към вратата.
Не, върна се, но изглежда само за да си прибере кутията за моливи, която бе забравил на масата.
Взе я, сложи вътре молива, счупи върха му с ръба й, подостри го, мушна кутията в джоба и тръгна право към мен.
Ученичките и учителките, сбрани край другата маса, разговаряха оживено. По време на хранене винаги приказваха; привикнали към подобно държане, не се стараеха и сега да говорят по-тихо.
Господин Пол дойде и застана зад мене. Запита ме какво бродирам и аз му обясних, че правя един ланец.
Запита:
— За кого?
А пък аз отвърнах:
— За един господин — един от моите приятели.
Господин Пол се понаведе и продължи — както пишат писателите и както всъщност си беше в неговия случай — да «съска» в ухото ми язвителни слова.
Заяви ми, че от всички жени, които познавал, аз съм била онази, която умеела да се държи най-отблъскващо. Била съм тази, с която било невъзможно да се поддържат приятелски отношения. Имала съм «несговорчив характер» и съм била невероятно своенравна. Как съм успявала да го правя и какво ме прихващало, не можел да разбере, но колкото и миролюбиво и дружелюбно да постъпвал човек към мене — тряс! — изведнъж съм превръщала съгласието в несъгласие, доброжелателството във враждебност. От своя страна, той — господин Пол — бил най-добронамерен към мене. Доколкото си спомнял, не ми бил сторил никакво зло. Можел да се смята в правото си да иска от мен поне да го приемам като неутрален познайник, невинен откъм враждебни чувства. А вижте как съм се държела — с каква хапливост, колко бунтовно, с каква «необуздана» несправедливост!
Тук не се сдържах да отворя широко очи и дори да възкликна:
— Хапливо! Бунтовно! Необуздано! Не знаех това.
— Шт! Замълчете! Ето нa! Избухнахте веднага като барут!
Съжалявал — много съжалявал, окайвал ме заради тази ми злощастна странност. Тази моя «буйност», тази «пламенност» — може би благородна, но малко прекалена — щяла според него да ми навлече беди. Жалко. Притежавала съм според него и добри качества и ако съм била благоразумна да стана по-сдържана, по-трезва, не тъй надменна, не тъй «кокетна», не тъй устремена към показност, не тъй склонна да надценявам външния блясък — да се възхищавам от вниманието на хора, забележителни единствено с по-високия си ръст, с контешкия си вид и с огромната си самонадеяност, — може би съм щяла да се окажа полезен, дори великолепен човек. Но тъй, както било… И тук гласът на малкия човек секна.
Искаше ми се да го погледна, да му подам ръка или да изрека успокоителна дума, ала се страхувах, че помръдна ли, или ще се разсмея, или ще заплача, толкова странно в своята цялост бе това смесване на трогателно с абсурдно.
Помислих, че си е отишъл. Но не, той седна, за да продължи по-спокойно.
Докато той, господин Пол, все още приказвал по тези мъчителни въпроси, щял да рискува да извика гнева ми за мое добро, щял да се осмели да спомене за една промяна, която бил забелязал в облеклото ми. Готов бил да признае, че когато се запознал с мен — по-скоро когато ми хвърлял по някой бегъл поглед от време на време, — в това отношение съм го задоволявала. Сериозното ми облекло, строгата простота на дрехите ми го карали да вярва в мен. Чие съдбоносно въздействие ме било накарало напоследък да кича с цветя периферията на шапката си, да нося бродирани яки и дори веднъж да се появя в червена рокля, той може би се досещал, но засега не искал да го изрича на глас.
Отново го прекъснах и този път в гласа ми прозвуча възмущение и дори ужас:
— Но как тъй червена, господин Пол? Не беше червена. Беше розова, и то светлорозова, освен това се закриваше от черна дантела.
Розова или червена, жълта или пурпурна, граховозелена или небесносиня, всичко било все същото. Това били показни, вятърничави цветове, а пък дантелата, за която съм споменала, тя вече била като капак на всичко. И той въздъхна над моето падение. За голямо съжаление не можел да опише с подробности всичко, което искал да каже. Понеже не знаел точните названия на тия «джунджурии», сигурно щял да сбърка някоя дума и щял да се изложи на присмеха ми, да възбуди моя припламващ и страстен характер. Ограничавал се само да каже с общи думи — а знаел, че тези общи думи са на място, — напоследък облеклото ми било станало «светско по вид», нещо, което го наранявало.