Какво «светско» намираше в зимната ми вълнена дреха и бяла яка, не можех да разбера; а когато го запитах, отвърна, че всичко било изпипано с прекалено голямо желание, за да блесне, и освен това на шията си съм носела панделка.
— Но щом ви дразни панделката в облеклото на жената, господине, сигурно ще се възмутите от ей това нещо, носено от мъж, така ли? — И му показах светлата малка верижка от коприна и злато. Отвърна ми дълбока въздишка, подбудена очевидно от моята вятърничавост.
Той поседя няколко минути мълчаливо и като наблюдаваше как работя ланеца, който сега бродирах още по-усърдно от преди, запита ме дали онова, което току-що е изрекъл, ме е накарало дълбоко да го ненавидя.
Не помня какво точно му отговорих и как му го казах, дори не зная дали изобщо проговорих, но се разделихме приятелско; след като бе стигнал до вратата, господин Пол се върна само за да ми обясни: «да не съм смятала, че изобщо не е харесал червената ми рокля» («Розова! Розова!», вметнах аз), че «всъщност ми приличала» (истината е, че вкусът на господин Пол клонеше към ярките цветове), искал само да ме посъветва, когато я нося, да си внушавам чувството, че материята е «груба», а цветът «пепелявосив».
— Ами цветята на шапката ми, господине? Те са много дребни…
— Тогава ги оставете дребни. Не им позволявайте да пораснат.
— А панделката, господине?
— Панделката може! — долетя благосклонният отговор.
Тъй уредихме въпроса.
Браво, Люси Сноу, здравата те смъмриха, насапунисаха те с лют сапун, и то защо — заради грешната ти склонност към светската ти суета. Да не вярваш просто. А ти се мислеше за меланхолична и сериозна личност! Мис Фаншоу те смята за втори Диоген. Неотдавна господин Дьо Басомпие тактично промени темата, когато се заговори за неукротимата Вашти, защото — както учтиво се изрази — «мис Сноу се смущава». Доктор Бретън те знае единствено като «кротката Люси», «същество, безобидно като сянка» — тъй каза и ти го чу, като го каза. «Люси страда от прекалено строг вкус и държане, липсва й цвят на характера и на облеклото.» Такива са твоите впечатления, тъй си мислят и приятелите ти и изведнъж се явява един дребен мъж, различаващ се диаметрално от всички тях, който те обвинява, че си прекалено свободна и весела, прекалено открита и приказлива, твърде пъстра и цветна. Този безпощаден малък мъж — този безжалостен цензор — сбира всичките ти незначителни прегрешения в суетността, злощастната ти розова рокля, мъничкото ти венче, тъничката ти панделка, жалката ти дантелка и те призовава да се оправдаваш за всяко едно от тях. Ти си навикнала да те вземат за сянка в слънцето на живота. Колко е необичайно да видиш, че някой вдига ръка да предпази очи, защото го заслепяваш като ярък лъч.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА
ПРАЗНЕНСТВОТО НА ГОСПОДИН ПОЛ
На другата сутрин станах един час преди зазоряване и довърших моя ланец, коленичила на пода в спалнята до средната поставка, за да се възползувам от последното мъждукане на нощната лампа.
Всичките ми материали — целият ми запас от мъниста и коприна — се свършиха, докато верижката получи желаната от мен дължина и плътност. Изработих я двойна, защото знаех, че за да се задоволи вкусът на оня, за когото я приготвях, трябваше непременно да е много красива. Необходима ми бе малка златна закопчалка. За щастие подобна закопчалка имах на единствената си огърлица. Извадих я оттам, приших я на ланеца, сетне го сгънах внимателно и го сложих в кутийката, която бях купила заради изяществото й — беше от тропическа медена черупка, бледооранжева, покрита с коронка от искрящи сини камъчета. На вътрешната страна на капачето внимателно изгравирах с върха на ножицата нечии инициали.
Читателят, надявам се, помни описанието на тържеството в чест на мадам Бек. Вероятно не е забравил, че на всяка нейна годишнина в училището се събираха пари и се поднасяше подарък. Съблюдаването на този ден бе чест, отдавана единствено на мадам, и макар не толкова тържествено — на нейния роднина и съветник, господин Еманюел. В неговия случай то бе почит, изразена спонтанно, а не премисляна и уговаряна предварително — допълнително доказателство сред многобройните други за уважението, с което се отнасяха ученичките към учителя па литература въпреки неговите пристрастия, предубеждения и раздразнителност. Той бе дал да се разбере, че няма да приеме нито порцелан, нито скъпоценности. Радваше го малкото внимание, стойността, парите изобщо не го трогваха. Диамантеният пръстен или златната кутийка за енфие биха го развълнували много по-малко от някое цвете или рисунка, поднесени му простичко и от сърце. Такъв беше по характер. Не будеше симпатия при първа среща, но печелеше — при продължително общуване.