Празникът на господин Пол бе на първи март, четвъртък. Денят бе топъл и слънчев и тъй като тогава всички посещаваха литургията и освен туй следобедът бе отреден за почивка, разрешаваше се да се излиза из града, да се пазарува и да се ходи на гости, всички тези съображения изискваха по-хубаво облекло и елегантност. Всички носеха чисти яки, а обикновената училищна рокля бе заменена с нещо по-леко и по-светло. В този четвъртък госпожица Зели Сент Пиер си облече копринена дреха — нещо, което се смяташе в Лабасекур за лекомислено разточителство и лукс, — да, дори подхвърляха, че рано сутринта извикала фризьор да й оправи косите. По-наблюдателните ученички откриха, че била напръскала ръцете и кърпичката си нов моден парфюм. Бедната Зели. Напоследък тя често заявяваше, че се е уморила смъртно от този затворен трудов живот, че копнеела да има средства и време, за да си почине, да има кой да работи вместо нея — съпруг, който да й плаща дълговете (затънала бе до гуша в тях), да й купува дрехи и да й даде свобода, както се изразяваше, «за да вкуси малко от удоволствията». Отдавна се шушнеше, че е хвърлила око на господин Еманюел. А господин Еманюел често задържаше погледа си на нея. Стоеше и я наблюдаваше неотлъчно в продължение на дълги минути. Виждала съм го да я гледа цял четвърт час, докато ученичките тихо пишеха съчинение, а той седеше възхитен на естрадата и не вършеше нищо. Осъзнаваща това царствено внимание, тя се притесняваше, хем поласкана, хем удивена, а господинът долавяше какво изпитва и я оглеждаше с отблъскваща проницателност — в някои случаи той притежаваше ужасяващо, безпогрешно прозрение и умееше да улови и най-тайната мисъл в скривалището й, да разголи празните, безплодни места на душата и под най-пищното було; да, както и лошите скъпоценности, скритите недъзи — всичко онова, което и мъже, и жени биха искали да укрият — кривият гръбнак, сакатият крак, с който си се родил, и дори по-лошото — петната и уврежданията, които хората сами си нанасят. Господин Пол бе готов да съчувствува и да прости и най-странния недостатък, стига да си го признаваш открито, ала там, където очите му съзираха непочтено залъгване, където неспокойното му търсещо око откриваше лъжливо прикриване, о, там той проявяваше жестокост и дори проклетия. Екзалтирано дръпваше покривалото от бедните сгърчени нещастници, страстно ги подканваше към хребета на позорния хълм и там ги показваше голи, измамни, жалки, живи лъжци, бедни изчадия, които не биваше да се гледат без покривало. Той смяташе, че постъпва справедливо; що се отнася до мен, съмнявам се дали човекът е в правото си да раздава подобно правосъдие към друг човек. Неведнъж при подобни негови прояви съм се виждала принудена да опростя сълзите на жертвите му и не съм му спестявала гнева и укорите си. Той ги заслужаваше, но не бе лесно да го разубедиш в твърдата му вяра, че е постъпил справедливо и полезно.
След закуската и подир литургията училищният звънец събра всички в класните стаи. Гледката беше красива. Учителки и ученички седяха, спретнато облечени, и всяка държеше в ръка празничен букет — най-хубави и свежи пролетни цветя изпълваха въздуха със своето ухание. Само аз нямах букет. Обичам да гледам цветята, когато растат, ала откъснат ли се, те вече не ме радват. Смятам ги за неща без корен, тленни, приликата им с живота ме натъжава. Никога не поднасям цветя на хората, които обичам, не желая никога да получа цвете от ръце, които са ми скъпи. Госпожица Сент Пиер забеляза, че ръцете ми са празни. Не можеше да повярва, че съм проявила небрежност. Очите й живо потърсиха около мен — не можеше да не съм скрила някъде поне едно символично цвете, някое букетче от виолетки, нещо, с което да си спечеля похвала за проявения вкус, за изобретателност. Невъобразимата англичанка надмина опасенията на парижанката. Тя стоеше буквално «празна», без букетче и без листенце, като зимно дърво. Убедила се, че е тъй, Зели се усмихна доволна.
— Колко разумно сте постъпили, че сте си спестили парите, мис Люси — рече тя. — А пък аз, глупачката, взех и прахосах цели два франка за един букет от парникови цветя!