И тя гордо ми го показа.
Но тихо! Чуват се стъпки — стъпките! Те приближаваха отчетливо както винаги, ала с една отчетливост, казахме си поласкани, вдъхновена от други чувства, не само от нервност и целенасоченост. Стори ни се, че тази сутрин в «устрема» (изразено по-романтично) на нашия учител имаше нещо дружелюбно; и така беше.
Влезе в настроение, което се разля като нов слънчев лъч в и без туй в добре осветения първи клас. Утринната светлина, заиграла сред нашите цветя и огряла засмяно стените, се подсили от благия поздрав на господин Пол. Като истински французин (макар и да не зная защо го казвам, тъй като у него нямаше нито лабасекурска, нито френска кръв), той се бе облякъл за «случая» и за събитието. Очертанията на тялото му не се губеха в неясните, мрачни и затворнически гънки на черното му палто, обратното — фигурата ми (такава, каквато си беше — не смятам да я възвеличавам), бе стегната в елегантен жакет и копринена жилетка от красива материя. Наперената и безобразна «гръцка капа» липсваше. Той приближи гологлав, стиснал в ръката, облечена в ръкавица, една нормална, хубава шапка. Дребничкият човек изглеждаше елегантен, много елегантен. В сините му очи се четеше дружелюбност, мургавото му лице излъчваше добри чувства, които го правеха красиво. Човек просто забравяше, че носът му, макар и немалък, бе някак безформен, че страните му са хлътнали, че челото му е изпъкнало и ръбато, че устата му не е като розова пъпка. Човек го приемаше такъв, какъвто е, и съзнаваше, че е тъкмо противоположното на скучен и незначителен.
Той отиде до катедрата и постави там шапката и ръкавиците си. «Bon jour, mon amies» (Добър ден, приятели), прозвуча гласът му, в който имаше нотки на извинение за острите понякога забележки и хапливо заяждане. Не беше закачлив, добродушен глас, нито пък напевен като на свещеника, ала си бе само негов — бе гласът, с който личеше, че говори от сърце. Това негово сърце понякога наистина проговаряше; макар и раздразнително, то не бе каменно. В кората му имаше места, които бяха много нежни — които го караха да бъде нежен с малките деца, които му позволяваха да се привързва към девойките и жените, макар и да бе бунтовник по душа, той не бе в състояние да отрече, че те го привличат повече, отколкото съществата от неговия пол.
— Всички ние желаем на господина един добър ден и му поднасяме своите поздравления по случай неговия празник — изрече госпожица Зели, обявявайки се за говорителка на събранието, и като пристъпи с присъщите й приветливи движения, постави пред нея своя скъп букет. Той се поклони.
Нареди се дълга редица от поздравяващи. Всички ученички с плъзгащата се походка на чужденките, минаваха край него и оставяха своите цветя. Всяко момиче подреждаше букета си върху катедрата по такъв изкусен начин, че се получи нещо като цветна пирамида — пирамида разцъфтяла, разклонена и извисена с такава пищност, че накрая скри своя герой. След като тази церемония свърши, всички се върнаха по местата си и тогава настъпи дълбока тишина в очакване на неговото слово.
Изминаха цели пет минути, а мълчанието продължаваше; минаха десет, без да се чуе нито звук.
Мнозина от присъствуващите вече започнаха да се чудят какво чака господинът. И с пълно право. Безгласен и невидим, неподвижен и мълчалив, той се притесняваше зад купчината цветя.
Накрая оттам се зачу глас, приглушен, сякаш долиташе от някаква яма:
— Това ли е всичко?
Госпожица Зели се огледа.
— Всички ли предадоха букетите си? — запита тя ученичките.
Да, всички бяха оставили китките си, от най-възрастните до най-малките, от най-високата до най-ниската. Главната учителка го съобщи.
— И това ли е всичко? — прозвуча пак въпросът, изречен с още по-плътна интонация отпреди.
— Господине — изправи се госпожица Сент Пиер и сега заговори с характерната си сладка усмивка, — имам честта да ви съобщя, че с едно-единствено изключение всички присъствуващи в класа са ви поднесли своите цветя. Господинът ще бъде тъй добър да извини мис Люси. Като чужденка, тя най-вероятно не е знаела нашите обичаи или не оценява тяхното значение. Мис Люси е сметнала тази церемония за прекалено лекомислена, за да й отдаде нужното внимание.
— Браво! — промълвих през зъби. — Умееш да приказваш, Зели.
Едно помахване с ръка зад пирамидата бе единственият отговор на думите на госпожица Сент Пиер. Този жест като че ли осъждаше думите и искаше тишина.
След малко ръката бе последвана от цялата фигура; заставайки отпред на естрадата, взрян право пред себе си в огромната карта на света, която прикриваше отсрещната стена, той запита за трети път с много трагичен глас: