Известно време битката бе твърде разгорещена. Загубила бях, изглежда, симпатиите на господин Пол, държането му към мен беше странно. В момента когато бе най-несправедлив, подмяташе, че съм го заблудила, като съм се показала невежа, разправяше, че съм се преструвала на неспособна. Друг път внезапно се хвърляше върху ми и ме обвиняваше в най-невероятно подражателство и плагиатство, като твърдеше, че съм черпела знанията си от книга, за която едва бях чувала и над която бях заспала дълбоко още на първите страници.
Веднъж, когато отново се нахвърли върху ми с някакво подобно обвинение, аз се разбунтувах и му отвърнах гневно. Сбрах с две ръце книгите от масата си, нахвърлих ги в престилката и ги изсипах на естрадата, в нозете му.
— Ето, вземете си ги, господин Пол — заявих сърдито, — и повече не ме учете. Никога не съм ви молила да ме правите учена, а вие ме накарахте да почувствувам много болезнено, че учението не носи щастие.
Върнах се на моята маса и склоних глава върху ръцете си; два дни след това не му говорих. Той ме наскърби и омъчни. Другарството му ми бе мило и скъпо, бе за мен ново и несравнимо удоволствие, но сега, след като, изглежда, бе вече изчезнало, не желаех повече да ме учи.
Той обаче не си прибра книгите, върна ги с грижлива ръка на мястото им и както преди продължи да ми преподава. Сдобри се с мен — малко прибързано, както ми се стори. Би трябвало да му се сърдя по-дълго, ала когато беше мил и добър, когато сърдечно ми подаваше ръка, споменът отказваше да възпроизведе в истинския му вид неговото лошо настроение. Освен това сдобряването винаги е сладко.
Една сутрин кръстница изпрати вест да присъствувам на някаква интересна лекция в описаната вече обществена зала. Сам доктор Джон бе предал устно съобщението на Розин, която не се бе посвенила да тръгне след господин Еманюел, който тъкмо влизаше в стаята на първи клас, и в негово присъствие да се изстъпи пред работната ми маса, мушнала ръка в джоба на престилката, и да го повтори звучно и високо, завършвайки с думите:
— Ами колко е красив, госпожице, този млад доктор! Какви очи — какъв поглед! Прониза ми сърцето!
Когато тя излезе, учителят ми ме запита защо съм позволявала на «това нагло момиче, на това безсрамно същество» да разговаря с мен по този начин.
Не намерих думи, с които да го успокоя. Начинът, по който разговаряше Розин — млада жена, в чийто череп чувството за уважение и сдържаност не беше кой знае колко развито, — си беше винаги един и същ. Освен това думите й за младия доктор бяха съвсем верни. Греъм наистина беше красив, имаше хубави очи и вълнуващ поглед. И аз гласно изрекох мислите си:
— Тя казва самата истина.
— Ах! Така ли мислите?
— Без съмнение.
Лекцията, която трябваше да изтърпим този ден, бе такава, че всички въздъхнахме облекчено, като свърши. Накрая ученичките се втурнаха навън, разтреперани и щастливи. И аз си тръгвах. Спря ме гласът му, който ми нареждаше да остана. Измърморих, че се нуждая от малко чист въздух; печката бумтеше зачервена, в стаята бе много горещо. Неумолимият глас ми нареди да замълча и този саламандър, за когото и най-топлата стая не бе достатъчно затоплена, седна между моята маса и печката — място, на което би трябвало направо да се свари, но той нищичко не почувствува — и продължи да ме утешава с някакъв гръцки цитат!
В душата си господин Еманюел таеше дълбока увереност, че знам и гръцки, и латински. Тъй както разправят, че маймуните можели да говорят, стига да поискат, но криели тази своя способност от страх да не си навлекат беда, тъй и на мен ми се приписваха зная, които аз уж престъпно и умело съм прикривала. Господинът твърдеше, че съм била ощастливена да получа «класическо образование», че съм била брала мед от златните цветя на знанието, че паметта ми било като медена пита, от която тайничко съм подкрепяла усилията си и скрито съм захранвала ума си.
Какво ли не измисляше господин Пол, за да ме накара да издам тайната си, как не ме въртеше, как не ме заплашваше, какво ли не направи, за да ме разобличи. Понякога слагаше пред мен книги на гръцки и латински, а после ме наблюдаваше, тъй както тъмничарите на Жана д’Арк са я подмамвали с воинско снаряжение и са очаквали да я разобличат. Той отново изрече неразбираеми цитати от незнайни автори и докато от устните му се лееха звучните и сладки слова (езикът на класиците звучеше музикално от неговите уста, защото гласът му бе хубав, с богат регистър, с мелодична модулация и ненадмината изразителност), той не отделяше от мен будните си, проницателни, често пъти злобни очи. Личеше, че рано или късно очаква забележителна демонстрация от моя страна. Ала то не се случи. След като нищо не разбирах, естествено бе, че не бях в състояние нито да се възхитя, нито да се раздразня от изреченото.