Няколко години след смъртта на Жустин-Мари домът й също бил сполетян от разруха. Баща й, който бил бижутер, но всъщност играел доста и на борсата, се замесил в някакви финансови операции, които го злепоставили и разорили. Умрял от скръб по загубата и от срам заради преживения позор. Старата му гърбава майка, опечалената му съпруга останали без стотинка и също щели да загинат от бедност, ала презреният от тях, но предан обожател на дъщеря им научил за нещастието и с невиждана вярност се притекъл на помощ. На обидната им горделивост той отмъстил с най-чистосърдечна благотворителност — дал им дом, поел грижа за всичко, оградил ги с приятелство, с нежност и грижа, каквито не би проявил дори един истински син. Майката — добра по сърце — умряла, благославяйки го. А странната, невярна, студена, мизантропична баба живеела и до днес, издържана изцяло от този самопожертвувателен човек. Към нея, която била проклятието на живота му, която разбила надеждите му и вместо любов и семейно щастие му навлякла вечна скръб и безрадостна самотност, той се отнасял като преданият син — към добрата си майка. Довел я в тази къща…
— И — продължи свещеникът, а очите му се насълзиха — подслони тука и мене, старият си учител, и Агнес, престарялата прислужница от бащиния си дом. Зная, че за нашата издръжка и за други благотворителни деяния той отделя три четвърти от своя доход, а за себе си оставя само четвъртинка, с която да си купува хляб и да задоволява най-насъщните си нужди. Така за него е невъзможно да се задоми. Отдал се е на бога и на своята покойна любима, сякаш и той е свещеник като мене.
Отецът беше избърсал сълзите си и като произнасяше тези последни думи, вдигна за миг очи. Прозрях погледа му, макар да се опитваше да се прикрие. В това мигновение успях да прочета в него нещо, което ме удиви.
Католиците са особени хора. Ето например този, когото познавах не повече, отколкото последния инка на Перу или първия император на Китай — той бе прозрял в душата ми и всички мои грижи и докато аз си мислех, че разговорът се е повел случайно, той знаеше точно защо ми казва всяко нещо, съобразил бе да нареди така, че да дойде в определен ден, на определено място, при определени обстоятелства, а целият този умисъл на мен ми се бе сторил случайно стечение на обстоятелствата или последствие от нещо неотменимо. Внезапното досещане на мадам Бес да ме изпрати с честитките и подаръка, безхитростното ми пътешествие до площада на Влъхвите, появата на свещеника по стълбите и прекосяването на площада, застъпничеството му пред прислужницата, която иначе щеше да ме отпрати, повторната му поява на стълбището, поканата му да вляза в тази стая, портретът, готовността, с която ми разказа историята — всички тези малки случайности изглеждаха независими една от друга подобно разпилени зрънца на скъсана броеница. Ала нанизани от оня бърз и проницателен поглед на йезуита, те се подредиха в дълъг и строен низ. Къде беше възелът, къде се криеше закопчалката на тази монашеска броеница? Усетих скритото единство, ала все още не успях да открия обединяващата точка.
Умисленият ми вид, изглежда, се бе сторил подозрителен на отеца. Той кротко се обади:
— Госпожице, надявам се, че пътят, който ви предстои по тези мокри улици, не е много дълъг?
— Около два километра.
— Къде живеете?
— На улица «Фосет».
— Да не би — лицето му се оживи — да не би да сте от пансиона на мадам Бек?
— Да.
— Но вие познавате — и той плесна с ръце, — та вие познавате моя благороден ученик Пол!
— Господин Пол Еманеюл, учителят по литература?
— Самият той!
Настъпи кратко мълчание. Внезапно бях напипала възела, който завързваше конеца на броеницата. Усетих го да се отпуска под силния напор.
— За него ли ми говорехте преди малко? — запитах аз. — Той ли е вашият ученик и благодетелят на мадам Валравен?
— Да, а тъй също и на Агнес, старата прислужница; и нещо повече — додаде отецът натъртено, — той беше и все още е любимият, верният, предан, и вечен обожател на тази светица в небето — на Жустин-Мари.
— А вие, отче, кой сте вие? — Зададох въпроса, макар вече да бях подготвена за отговора. Знаех какво ще последва.
— Аз, дъще, съм отец Силас — оня недостоен син на светата църква, когото преди време удостоихте с вашата искрена и трогателна изповед, като ми разкрихте дълбините на едно сърце и тайното светилище на един ум, на чийто устрем към истинската вяра, признавам, дълбоко завидях. Оттогава нито за миг не съм ви изпускал от поглед, за секунда не съм преставал да се интересувам от вас. Приучен на дисциплината на католицизма, оформен от високите му идеали, надъхан от достойните му доктрини, аз оцених достойнствата на вашия дух и на ума ви и завидях на ереста за нейната плячка.