Тази гледна точка ме порази — едва не видях себе си в неговото положение — приучена на дисциплината на моята вяра, оформена от идеали, надъхана от доктрини, вдъхновена и т. н. «Това е вярно», си казах, ала се въздържах да отговоря и останах невъзмутима.
— Господин Пол, изглежда, не живее тук, нали? — обадих се след малко, защото сметнах, че е по-добре да говорим за това, вместо да разискваме верски теми.
— Не, идва само понякога, да поднесе почитанията си на своята възлюбена светица, да ми се изповяда и да изкаже уважението си към онази, която назовава своя майка. Неговото жилище се състои само от две стаи. Сам той няма прислужник, но въпреки това не желае мадам Валравен да се раздели с великолепните накити, с които я видяхте украсена и с които се гордее, защото са накитите на младостта й и последният спомен от богатството на сина й, бижутера.
«Колко често — казах си — съм укорявала този човек, този господин Еманюел, че не умее да проявява великодушие по отношение на дреболии, а колко велик бил той спрямо големите неща!»
признавам — сред проявите на великодушие не наредих нито неговите изповеди, нито обожанието към светеца.
— Преди колко години е умряла младата дама? — запитах с поглед върху портрета на Жустин-Мари.
— Преди двадесет години. Тя е малко по-възрастна от господин Еманюел. Тогава той беше много млад, защото днес е на повече от четиридесет.
— И все още плаче за нея?
— Сърцето му ще плаче вечно. Същността на неговият характер е постоянството.
Това бе изречено много натъртено.
Изведнъж слънцето се показа бледо и сълзливо. Дъждът продължаваше да вали, но бурята бе престанала, разгорещеното небе бе изстреляло и отпратило светкавиците си. Забавех ли се още, щеше да се стъмни, затова станах, благодарих на отеца за гостоприемството и за разказа, получих неговата благословия, която приех със смирение, защото ми се стори изречена искрено, но не тъй добродушно ми прозвучаха последните и неясни думи: «Дъще, ти ще бъдеш такава, каквато ти е писано да бъдеш!» — предсказание, което ма накара да вдигна пренебрежително рамене в мига, в който излязох из вратата.
Малцина от нас знаят със сигурност какво ги очаква, ала след всички, преживяно от мен дотогава, аз още се надявах да дочакам сетния си час като трезва протестантка. В «светата» църква на католиците имаше нещо, което ми се струваше кухо отвътре и лъскаво отвън, а това не ме примамваше. Вървях по пътя си замислена над най-различни неща. Каквито и да бяха тия католици, сред тях имаше и добри хора. Този мъж Еманейл бе измежду най-добрите — заразен от суеверията, прекланящ се пред свещениците, той въпреки всичко бе запазил възхищението си към истинската вяра, бе предан докрай, самопожертвувателен, милосърден. Оставаше да се разбере по какъв начин Ватиканът посредством своите свещенослужители възприема подобни похвални прояви — оценява ли ги заради тях самите и в името на бога, или ги оставя да се олихвяват, за да заграби после и лихвите.
Когато стигнах в пансиона вече се здрачаваше. Готон ми бе запазила вечерята, от която наистина се нуждаех. Покани ме да хапна в малката трапезария, а след миг там се появи и мадам Бек, която ми донесе чаша вино.
— Е — подхвана тя развеселена, — как ви посрещна мадам Валравен? Голяма чудачка е, нали?
Разказах й какво съм преживяла и й предадох дума по дума учтивото съобщение, с което бях натоварена.
— Ах, това гърбаво джудже! — изсмя се тя. — Представяте ли си колко ме ненавижда — въобразява си, че съм влюбена в братовчеда Пол, в този верующ, който не смее да помръдне без разрешението на своя изповедник! А освен туй и да искаше да се ожени — все едно дали за мен, или за друга, — не би могъл да го стори; на ръцете му вече лежи огромно семейство — мадам Валравен, отец Силас, прислужницата Агнес и цяла тълпа безименни просяци. Не съм виждала друг човек, който така да се товари с непосилни за него отговорности, доброволно да се нагърбва с излишни грижи. На всичко отгоре храни някакви сантиментални чувства към бледата Жустин-Мари — според мен твърде глупавото същество (тъй пренебрежително се изрази мадам), — която от дълги години вече е ангел на небето или другаде някъде и при която възнамерява да се възнесе чист като кладенчова вода, щом се освободи от земните окови. О, ще умрете от смях, ако знаете приумиците и странностите на господин Еманюел! Но аз ви преча да се храните, моя хубава мийс — забравете ги тия ангели, гърбави баби и най-вече учителите — и лека нощ!