ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЕТА
ПОБРАТИМЯВАНЕ
«Забравете учителите.» Така каза мадам Бек. Мадам Бек бе умна жена, ала не трябваше да изрича тези думи. Това беше грешка. Тази нощ тя трябваше да ме остави да си легна спокойна, безразлична, далеч от всякакви вълнения, от любопитството, насаме с моята лична преценка и с преценката на другите — отдалечена дори и в мислите си от онази личност, която трябваше да забравя.
Да го забравя ли? Как не! Какъв хитър план си бяха скроили тези умници, за да ме накарат да го забравя! Показаха ми колко е добър, превърнаха моя мил малък човек в неопетнен герой. След това се разбъбриха за способността му да обича. Каква възможност имах аз до днес да разбера дали изобщо е в състояние да люби, или не?
Виждала го бях обхванат от ревност, от подозрения. Доловила бях у него прояви на нежност, на променливост — усетила бях някаква мекота, която ме лъхваше като топъл въздух, и едно страдание, което се сипваше като благодатна роса, изсушавана жертва на неговата раздразнителност; това бе единственото, което бях виждала. Но те, отец Силас и Модеста Мария Бек (че бяха в съюз, не се и съмнявах), разтвориха светилището на сърцето му — разкриха пред мен една голяма любов, плод на младостта на този южняк, любов, родена тъй силна и съвършена, че се бе изсмял в лицето на самата смърт, презрял бе похищението и над материята, вкопчила се бе в безсмъртната душа и всепобедна и вярна, бе останала да бди над един гроб цели двадесет години.
Това не бе сторено безотговорно. Не бе празно отдаване на чувства. Той бе доказал верността си, посвещавайки всичките си сили на една алтруистична цел и я бе следвал с непрестанни лични жертви; заради онези, които любимата му бе обичала приживе, той се бе отказал от отмъщението и се бе нагърбил с тежък кръст.
Що се отнася до Жустин-Мари, знаех точно каква е била, сякаш я бях познавала. Знаех я, в пансиона на мадам Бек имаше много момичета, подобни на нея — флегматични, бледи, мудни, инертни, ала добродушни, безразлични към злото, непризвани за големи добрини.
Ако сега носеше ангелски криле, то знаех чие поетическо въображение й ги бе дарило. Ако челото й сияеше от отражението на нимбата, знаех в чии пламенни очи се бе родил този пламък.
В такъв случай имаше ли защо да се страхувам от Жустин-Мари? Нима образът на една бледа, мъртва монахиня, която някога си щяла да възкръсни, можеше да бъде вечна пречка? Ами тия благотворителни деяния, които поглъщаха земното му богатство? Ами сърцето му, обречено на девственост?
Мадам Бек, отец Силас не трябваше да зачекват тези въпроси. За мен те бяха едновременно най-неразгадаемата загадка, най-непреодолимата пречка и най-силният подтик, който някога съм изпитвала. Цялата седмица аз лягах и ставах с тези два въпроса. Отговор от тях можех да получа от един-единствен мургав дребен мъж, който седеше, стоеше, вървеше, преподаваше с нахлупена разбойническа гръцка шапка, увит в тъжното си палто, покапано с мастило и посипано с прахоляк.
След онова посещение на улицата на Влъхвите копнеех да го видя отново. Чувствувах, че след всичко, което сега знаех за него, ще мога да проникна по-дълбоко в израза на лицето му, че то ще ми бъде много по-интересно. Копнеех да проследя в чертите му отпечатъка на тази първична преданост, да открия в изражението му онази полурицарска-полубожествена добродетелност, с която го бе обвил разказът на свещеника. За мен той се бе превърнал в християнин герой, в този му образ исках да го гледам.
Такава възможност ми се удаде твърде скоро. Новите ми впечатления бяха подложени на изпитание на следващия ден. Да, удостоена бях да разговарям с моя «християнин герой» — да водя един разговор, който не бе особено величав, сантиментален или библейски и все пак бе доста оживлен.
Около три часът следобед мирът, обхванал първи клас, въдворен безболезнено от строгостта на мадам Бек, която самолично преподаваше един от своите безупречни и полезни уроци — този мир, повтарям, бе нарушен внезапно от бурното връхлитане на едно «палто».
Обладало ме бе дълбоко спокойствие. Освободено от отговорности в присъствието на мадам Бек, приласкавана от равния й глас, увлечена и поучавана от яснотата, с която разказваше урока (тя бе добра учителка), седях приведена над масата си и рисувах, всъщност копирах една сложна графическа рисунка, внимателно придавах на копието завършеността на оригинала, защото такова бе схващането ми за изкуството; колкото и да е странно, тази работа ми доставяше голямо удоволствие и аз бях достатъчно сръчна, за да възпроизведа най-сложните китайски гравюри върху стоманени и мезотинтови плочи — това беше без никаква стойност, ала на времето ми се струваше истинско изкуство.