Какво се бе случило? Рисунката, моделът, безценното ми копие, сграбени с нечия длан, светкавично изчезнаха от погледа ми. Аз самата се усетих разтърсена, изтласкана от стола тъй, както самотното и сбръчкано индийско орехче бива измъкнато из кутийката си на полицата от ръката на нервната готвачка. Столът и масата ми вдигнати от двата ръкава на развихрилото се палто, бяха отнесени надалеч. Миг след това самата аз ги последвах, след две минути се намерих настанена по средата на големия салон — обширна съседна стая, която се използуваше предимно да танци и уроци по хорово пеене — настанена бях тъй властно, сякаш никога вече нямаше да мога да мръдна оттам.
Когато отчасти се съвзех, видях, че се намирам пред двама мъже — би трябвало май да кажа господа, — единият тъмнокос, другият рус, единият имаше строга стойка като на военен и носеше сюртук, обрамчен с ширити; а другият и по облекло и по държане приличаше повече на студент или на артист, и двата бяха украсени с буйни мустаци, бакенбарди и имаха властен вид. Господин Еванюел стоеше настрани от тях. Очите и лицето му излъчваха силна възбуда; той вдигна ръка, сякаш се изказваше от трибуна.
— Госпожице — започна той, — доведена сте тук, за да докажете на тези господа, че не съм лъжец. Ще отговаряте според силите си на всички въпроси, които те ви поставят. Тъй също ще напишете съчинение на тема, зададена от тях. Те смятат, изглежда, че аз съм някакъв безпринципен мошеник. Пиша съчинения и умишлено ги подписвам с имената на моите ученици, а сетне се хваля, че те са ги писали. Вие ще опровергаете това обвинение.
Небеса! Ето го онова тъй дълго отбягвано публично изпитание, което сега се сгромолясваше върху ми като мълния. Тези двама елегантни, издокарани, мустакати, иронични мъже не бяха други, а самодоволни учители от мъжкия колеж — господата Боасек и Рошемор, — студенокръвни мижитурки и педанти, скептици и присмехулници. Господин Пол, изглежда, необмислено им се бе похвалил с нещо написано от мене — нещо, за което нито ме бе поздравил, нито дори ми бе споменал и което вече смятах отдавна забравено. Съчинението ми не бе забележително с нищо, само изглеждаше такова, сравнено с най-посредствените писания на чуждестранните ученички. Във всяко английско училище то би минало незабелязано. Господата Боасак и Рошемор бяха сметнали за необходимо да се усъмнят в произхода му и да намекнат, че в това се криела измама. Сега на мен се падаше щастието да докажа, че не са прави, и да се подложа на мъчението да ме изпитат.
Последва незабравима сцена.
Започнаха от класиците. Никакъв резултат. Преминаха на Франция. Едва различавах една историческа личност от друга. Питаха ме за различни науки, но единственото, което получаваха в отговор, бе отрицателно поклащане на главата и неизменното «Не зная».
След многозначително мълчание подхванаха да ми задават по-общи въпроси и засегнаха един-два проблема, над които неведнъж бях размишлявала. Господин Емаюел, който до този миг бе наблюдавал сцената неподвижен мрачен като зимно слънцестоене, се пооживи. Реши, че сега ще се докажа колко съм умна.
И разбра колко е грешил. Макар отговорите на въпросите да нахлуваха в главата ми бързо и примерите да прииждаха в ума подобно пълноводен кладенец, не успявах да намеря думите, с които да дам израз на своите мисли. Или не можех, или не желаех да отговарям — не зная кое от двете; изглежда и нервите ми се бяха опънали, и настроението ми беше лошо.
Чух един от двамата — оня с обрамчения сюртук — да прошепва на своя колега: «Нима е такава тъпачка!»
«Да — казах си, — тъпачка е и завинаги ще си остане такава за вас двамината!»
Ала се измъчвах — ужасно се измъчвах. Видях челото на господин Пол да се сбръчква унило, а в очите му прочетох тъжен укор. Не искаше да повярва, че съм дотолкова тъпа, смяташе, че стига да искам, мога да се изразявам умно.
Накрая, за да облекча и него, и учителите, и себе си, казах на заекване:
— Господа, най-добре ме пуснете да си вървя, нищо няма да получите от мене. Както казахте, аз съм тъпачка.
Бих искала да го изрека спокойно и с достойнство или поне да имах достатъчно здрав разум, за да мълча; този измамен език се препъна, заплете се. Забелязвайки как съдиите хвърлят към господин Пол безжалостни тържествуващи погледи и чувайки нотките на отчаяние в собствения си глас, аз избухнах в задавящи сълзи. Раздвижена бях по-скоро от гняв, отколкото от мъка — ако бях мъж, със силен дух, бих предизвикала тия двамата начаса — но тъй като бях разтърсена от чувства, предпочитах да ме бичуват, отколкото да се издам.