Ах, тези некадърници! Как не са могли да разпознаят ръката на начинаещата в онова съчинение, което бяха нарекли измама? Беше на тема от класиката. Когато господин Пол ми я бе издиктувал, чух я за пръв път, материята ми бе непозната и нямах никакви материали, върху които да пиша. Ала намерих книги, проучих фактите, усърдно изградих скелет от сухите кости на истинското тяло, а сетне го облякох в плът и се опитах да му вдъхна живот; този стремеж ми бе доставил удоволствие. За мен бе трудно и мъчително докато намеря, подредя и свържа необходимите факти, неуморно се блъсках да установя и съчетая правилно отделните части. Силното ми отвращение към безотговорността и недостоверността неведнъж ме е предпазвало от ужасни грешки, ала знанията не бяха подредени в ума ми, готови да се притекат на помощ. Те не бяха засявани напролет, не бяха узрявали през лятото и прибирани наесен, не бяха скътани в сух хамбар. Всяко нещо, от което се нуждаех, аз събирах от полето — пълнех престилката си с диви билки и още зелени, ги хвърлях в гърнето. Господата Боасек и Рошемор не бяха осъзнали това. Приели бяха съчинението ми за творба на един зрял учен.
Ала не пожелаха за ме освободят. Наредиха ми да остана на мястото си и да пиша пред тях. Когато потапях перото в мастилницата с разтреперана ръка и оглеждах бялата хартия с очи, преливащи и заслепени от сълзи, един от моите мъчители започна объркано да се извинява за тревогата, която ми причинявали.
— Ние правим това в интерес на истината. Не желаем да ви наскърбяваме — каза той.
Презрението ми вдъхна сили. Отвърнах:
— Диктувайте, господине.
Рошемор продиктува темата: «Човешката справедливост».
«Човешката справедливост!» Какво да пиша? Безсмислена, бездушна абстракция, която не ме вдъхновяваше с нищо, а насреща ми се е изстъпил господин Пол, тъжен като Саул и строг като Йоав; до него, тържествуващи, стояха обвинителите му.
Погледнах към тях. Събираха смелост да им заявя, че нито ще пиша, нито ще проговоря, за да им доставям удоволствие, че темата им не ми харесва и присъствието им не ме вдъхновява, и че оня, който бе хвърлил сянка върху доброто име на господин Пол, бе злоупотребил с оная истина, за чиито застъпници се бяха появили. Тъкмо, повтарям, се готвех да им кажа всичко това, когато светлината озари спомените ми.
Тези две лица, вгледани в мен изпод храсталака от коси, мустаци и бакенбарди — тези два студени, но нахални, недоверчиви, но превзети образа, та това бяха същите лица, съвсем същите, които надничащи в светлината на газовите фенери, иззад колоните на един свод, ме бяха изплашили до смърт в оная нощ, когато бях пристигнала във Вийет. Съвсем сигурна бях, че тъкмо те бяха героите, които бяха накарали една безпризорна чужденка да загуби и ума, и дума и я бяха гонили, докато остане без дъх, през цял един градски квартал.
«Набожни съдници!» — казах си аз. — «Безгрешни предводители на младежта! Ако «Човешката справедливост» е онова, което наистина би трябвало да бъде, вие двамата едва ли щяхте да сте на сегашните си места и да се наслаждавате на доброто си име.“
Щом ме осени идеята, започнах да пиша. „Човешката справедливост“ се изправи пред очите ми в нов образ — като огнен, безкраен хаос с безгрижно скръстени ръце. Видях я в нейната обител, бърлогата на безредието. Слуги се обръщаха към нея за нареждания и помощ, каквато тя не им оказваше, просяци чакаха пред вратите й и гладуваха, невидени от нея, тълпа от деца, болни и шумни, пълзеше в нозете й и викаше да ги погледне, да се погрижи за тях, да ги излекува, да ги подсуши. Почтената дама не я бе грижа за ни едно от тия неща. Тя си бе намерила топло местенце край огнището, подръпваше блажено от късата си черна лула и отпиваше от успокоителната отваря на мисис Суини. Пушеше, пийваше, блаженствуваше в своя рай и ако до ушите й стигнеше викът на някоя страдаща душа, веселата дама я подгонваше с машата или метлата за огнището. Ако страдащият бе слаб, онеправдан и болнав човек, тя набързо се справяше с него, ако бе някой силен, жизнерадостен и необуздан, тя го заплашваше, а сетне мушваше ръка в дълбоката си кесия и му подхвърляше пълна шепа със захарни бучки.
Такова бе съдържанието на съчинението „Човешката справедливост“; което надрасках набързо и предадох на господата Боасек и Рошемор. Господин Еманюел го прочете над рамото им. Без да чакам присъдата, аз се поклоних на тримата и излязох.
Същия ден след края на учебните занимания господин Пол и аз се срещнахме отново. Естествено отначало срещата ни започна безбурно. Трябваше да му натрия носа, тоя принудителен изпит не можеше да се преглътне тъй бързо. Краткият разговор приключи с това, че той ме назова „подигравчийка“ и „безсърдечна“, след което ме стави.