Тъй като всъщност не ми се искаше да ме оставя, а желаех само да почувствува, че подобна негова постъпка не може да остане безнаказана, с радост го видях след малко да се занимава с цветята в беседката. Той приближи към стъклената врата, аз също пристъпих нататък. Заговорихме за цветята, които растяха наоколо. След малко господинът захвърли лопатата, отново подхвана разговор, премина на други теми и накрая зачекна оная, която ме интересуваше.
Понеже чувствуваше, че днешната му постъпка напълно заслужава укор, той се опита да се извини. Заяви, че съжалява за честите си лоши настроения, ала подхвърли, че трябвало да бъда по-снизходителна към него.
— Но — додаде — едва ли бих могъл да очаквам подобно нещо от ваша страна, мис Люси; вие не познавате нито мен, нито положението ми, нито пък моя живот.
Животът му! Веднага се хванах за думата. Заговорих за тази тема.
— Не, господине — отвърнах, — естествено, както казвате, аз не зная нищо за живота ви, нито за положението ви, нито за жертвите, правени от вас, не зная нищичко за скърбите ви, за изпитанията, за чувствата и верността ви. О, не, нищо не зная за вас, за мене вие сте напълно непознат.
— Виж ти! — промърмори той, вдигнал учудена вежди.
— Както знаете, господине, виждам ви единствено в класната стая — строг, догматичен, припрян, властен. Чувам да говорят, че в града се славите като човек действен и своенравен, изобретателен, сприхав, човек, който трудно се увещава и мъчно се пречупва. Човек като вас, без семейни задължения, няма и привързаност; никой не лежи на плещите ви, затова нямате и задължения към никого. Всички ние, с които общувате, сме за вас машини, с които се разпореждате както си щете, без да ви е грижа за нашите чувства. Търсите отмора сред обществото, под светлината на вечерното осветление. Това училище и колежа отсреща вас са работилница, в която изработвате стоката, наречена ученици. Аз дори не зная къде живеете, естествено е да приема, че нямате дом и не се нуждаете от такъв.
— Присъдата ми е произнесена — отвърна той. — Мнението ви за мен е точно такова, каквото си го мислех. За вас аз не съм човек, нито християнин. Вие ме виждате лишен от чувства и от религия, без приятели и семейство, без ръководни принципи и вяра. Чудесно, госпожице, такава е наградата ни в този живот.
— Вие сте човек философ, господине — философ циник! — Погледнах палтото му, а той бързо почисти ръкава му. — Вие презирате нищожните задевки на човечеството, вие сте над удобствата, не сте зависим от утехата, която то може да дари.
— А вие, мадмоазел, вие сте спретната и чувствителна и на всичко отгоре страшно безразлична.
— Но всъщност, господине, сега, като се размисля, виждам, че трябва да живеете някъде. Кажете ми къде. И колко прислужници държите?
Той издаде гневно долната си устна, с което изрази дълбоко си възмущение, и извика:
— Аз обитавам една бърлога, мис — една пещера, в която не бихте и подали придирчивия си нос. Преди известно време, срамувайки се да призная истината, ви споменах за моя „кабинет“ в отсрещния колеж. Знайте сега, че тоя „кабинет“ е всичко, което имам, той ми е спалня и приемна. Що се отнася до „слугите“ (и той наподоби моя глас), те са десет на брой, ето ги.
И мрачно разпери току пред очите ми десетте си пръста.
— Сам си лъскам обувките — продължи той разсеяно. — И сам си четкам палтото.
— Не може да бъде, господине, по нищо не личи — възкликнах аз.
— Аз оправям леглото си и аз си почиствам, обядвам на ресторант, вечерям каквото се намери, дните ми са пълни с труд и празни откъм любов, нощите ми са дълги и самотни, аз съм див, брадясал и усамотен, никоя жива душа на този свят сега не ме обича освен няколко стари сърце, изнурени като моето, и няколко души, обеднели, страдащи, с празни кесии и пусти сърца, от които земните царства са се отрекли, но на които една воля и един завет свише са обещали царството небесно.
— Ах, господине, но аз зная.
— Какво знаете? Много други неща, не се и съмнявам, ала не и за мене, Люси.
— Зная, че държите приятна старинна къща на един приятен старинен площад в Бас Вий. Защо не отидете да живеете там?
— Виж ти! — възкликна той отново.
— Тази къща много ми хареса, господине, с нейното стълбище, възземащо се към портата, с посивелите плочи отпред, със зашумените дървета отзад — истинско дървеса, не храсти — дървеса тъмни, високи и стари. А будоара-параклис — би трябвало да превърнете тази стаичка в свой кабинет, тя е тъй тиха и тържествена.