Той ме разгледа внимателно. Поусмихна се и поруменя.
— Откъде сте научили всичко това? Кой ви го разправи? — запита господин Пол.
— Никой не ми го е разправял. А може би съм го сънувала, господине, как мислите?
— Ще ми позволите ли да надникна в сънищата ви? Човек не може да прозре в мислите на една будна жена, камо ли в небивалиците на нейните сънища.
— Ако съм го сънувала, то в съня си видях човешки същества и един дом. Видях един свещеник, стар, прегърбен и белокос, тъй също и прислужница, и тя стара и много живописна, и някаква дама, пищна, но странна. Главата й едва стигаше до лакътя ми, облеклото й бе по-разкошно от това на някой дук. Носеше рокля, лъскава като лапис лазули, шалът й струваше хиляда франка. Окичена бе с накити, толкова блестящи, че за пръв път виждах такъв красив блясък; но тялото й изглеждаше тъй, сякаш я бяха пречупили на две и после я бяха слепили. Тя бе надживяла мнозина свои връстници, навлязла бе във възраст, когато остават единствено мъката и скръбта. Станал бе мрачна — едва ли не неприязнена; и въпреки това изглеждаше, че някой се грижи за нея в нейната немощ — някой прощава провиненията й с надежда, че неговите провинения ще получат опрощение. Живееха заедно тези тримата — господарката, свещеникът, прислужницата, — тримата стари, немощни, приютени под едно нежно крило.
Той закри очи с ръка, но устата му остана открита и там съзрях изражение, което ми хареса.
— Виждам, че сте проникнали в тайните ми — обади се учителят, — ала не разбирам как е станало това.
Разказах му как — за мисията, с която бях натоварена, за бурята, която ме задържа, за грубото държане на дамата, за любезността на отеца.
— Докато чаках да отмине бурята, отец Силас запълни времето, като ми разказа една приказка.
— Приказка ли? Каква приказка? Отец Силас не е човек, който обича да разказва романтични измислици.
— Искате ли да я чуете?
— Да, започнете от самото начало. Бих желал да послушам как говорите френски — не се притеснявайте, може и да не е съвсем правилно. Готов съм да понеса и чуждици, и дори чуждестранния ви островен акцент.
— Господинът не бива да очаква от мен някакъв драматичен спектакъл, в който разказвачът стои като на сцена и се опитва да завладее публиката със своето сладкодумие. Но аз ще му кажа следното. То е: „Ученикът на свещеника“.
— Ха! — възкликна той и руменината отново обагри мургавите му бузи. — Добрият стар отец не би могъл да избере по-неподходящ обект. Това му е слабостта. Но все пак какво става с този „Ученик на свещеника“?
— О, много неща!
— Кажете де, какви неща? Искам да зная.
— Ами младостта на ученика, възмъжаването му, неговото скъперничество, неблагодарността му, неумолимият му нрав, неговата измамност. Какъв лош ученик, господине! — неблагодарен, безжалостен, невеликодушен, злопаметен!
— И после? — подкани ме той, като си запали пура.
— И после — продължих аз — сполетели го бедствия, за които не заслужава съжаление, които той понесъл по най-недостоен начин, случили му се беди, за които не заслужава съчувствие, а накрая си отмъстил най-варварски, като посипал жарава върху главата на своя противник.
— Не ми казахте всичко — заяви той.
— Казах ви почти всичко, набелязах подзаглавията в разказа на отец Силас.
— Забравихте онова, което се отнасяше до безсърдечието на ученика, до неговото студено, неумолимо, монашеско сърце.
— Вярно, сега си спомням. Отец Силас наистина спомена, че призванието му било да стане свещенослужител — че животът му бил отдаден на бога.
— Какви връзки, какви задължения го тласкали към това?
— Връзките на миналото и благодеянията на настоящето.
— С една дума, всичко ви е ясно, тъй ли?
Изминаха няколко минути, в които той се отдаде на размишления.
— А сега, мадмоазел Люси, погледнете ме и с онази справедливост, която, уверен съм, никога не сте в състояние умишлено да накърните, отговорете ми на един въпрос. Погледнете ми в очите. Не се колебайте, не се страхувайте, че ще ви измамя. Аз съм човек, комуто можете да вярвате.
Вдигнах очи.
— Сега, след като ме познавате, като знаете цялото ми минало и всички мои отговорности — след като отдавна познавате моите недостатъци, смятате ли, че все пак можем да бъдем приятели?
— Ако господинът желае моето приятелство, щастлива ще съм да ми е приятел.
— Но аз имам предвид близък приятел — интимен и истински, — близък по всичко освен по кръвно родство? Желае ли мис Люси да стане сестра на един беден, поробен, натоварен с отговорности, обременен човек?