Освен Фифин Бек и нейната майка друга една сила трябваше да се намеси, преди да бъде затвърден договорът за това приятелство. Намирахме се под надзора на едни неумолими очи. Римският католицизъм наблюдаваше неотклонно своя син през процепа на оная загадъчна решетка, пред която аз бях коленичила и до която господин Еманюел пристъпяше всеки месец — прозорчето на изповеднята.
„Но защо толкова се радвахте, че господин Пол ще ви стане приятел? — чуди се читателят. — Та нали той отдавна ви засвидетелствува своето приятелство? Нали неведнъж ви даваше доказателства, че ви симпатизира?“
Да, доказваше ми, ала аз все пак желаех да го чуя от неговите уста — да чуя, че е мой близък, верен приятел, харесваха ми невинните му съмнения, нежната му стеснителност — неговата доверчивост, която копнееше за отдих и умееше да изпитва благодарност, когато й се покажеше как да го стори. Нарекъл ме беше своя „сестра“. Това беше чудесно. Да, можеше да ме нарича както си ще дотогава, докато ми се доверяваше. Готова бях да му бъда сестра, при условие, че нямаше да поиска от мен да изпитвам същите чувства и към някоя негова бъдеща съпруга, но тъй като се бе обрекъл на безбрачие, не съществуваше голяма опасност от това.
През по-голяма част от последвалата нощ премислях вечерния ни разговор. С нетърпение очаквах да се сипне зората и се ослушвах за звънеца, а след като станах и се облякох, молитвата и закуската ми се сториха твърде бавни, всички последвали часове като че ли се влачеха мудно, докато най-сетне настъпи оня, който бе определен за урока по литература. Исках да си дам точна сметка за тази братска връзка, да видя доколко братски ще се държи с мен, когато все пас се срещнем, да си докажа доколко сестрински са моите чувства, да проверя дали ще намеря у себе си смелостта на сестра, а той — искреността на брат.
Той се появи. Животът е устроен тъй, че случаят не достига, не може да достигне, не желае да достигне степента на очакваното. През целия този ден той въобще не ме заговори. Предаде урока по-спокойно от друг път, по-смирено и много по-сериозно. Към ученичките се носеше бащински, но не и по братски — към мене. Когато свърши часът, очаквах поне усмивка, ако не някоя дума. Не получих нищо. Удостои ме само с едно кимване — кратко и стеснително.
Това отчуждение, казах си, е съвсем случайно — не е преднамерено; потърпи, и то ще се разпръсне. Но то не изчезна, продължи с дни, задълбочи се. Прикрих изненадата си, преглътнах всички други чувства, които взеха да напират в мен.
С право го бях запитала, когато ми предлагаше своята братска дружба: „Смея ли да разчитам на вас?“ С право и той, който без съмнение се познаваше добре, не ми даде уверенията си. Всъщност предложи ми сама да се уверя — да го огледам и да го изпитам. Безполезно предложение, неосъществима и неприложима привилегия! Но нито моят характер, нито моите склонности ме нареждаха сред тая смела група. Оставеха ли ме сама, не предприемах нищо, отблъснеха ли ме, отдръпвах се, забравиха ли ме, не напомнях за себе си нито с думи, нито с поглед. Изглежда някъде в пресмятанията си бях сгрешила и сега изчаквах само времето да ми покаже къде.
Настъпи оня ден, в който той, както обикновено, трябваше да ми предаде поредния урок. От седемте вечери на седмицата щедро ми бе отделил една, в която проверяваше какво съм научила през изминалите дни и ми определяше какво да правя през следващите. В тези случаи за учебна стая използувах мястото, където се събираха ученичките и другите учителки или накъде близо до тях — най-често в голямата стая на второ отделение, защото там винаги се намираше по някое тихо кътче, след като многобройните приходящи ученички се бяха разотишли, а пансионерките учеха, събрани край подиума на надзирателката.
На определената вечер, като чух да бие определения час, взех книгите и тетрадката си, писалката и мастилницата и отидох в голямата стая.
Там нямаше никой, а тя тънеше в дълбока сянка, ала през разтворената двойна врата се виждаше карето, пълно с ученички и заляно в светлина. Над коридора и силуетите аленееше залязващото слънце. То светеше тъй червено и тъй силно, че цветовете на стените и пъстрите дрехи сякаш се бяха слели в някаква топла жарава. Насядали наоколо, момичетата шиеха или учеха, в центъра стоеше господин Еманюел и разговаряше добродушно с някаква учителка. Тъмното му палто и черните му коси бяха обагрени с различни отблясъци на червеното, испанското му лице, когато за миг го извърна, прие веселата целувка на слънцето с весела усмивка. Аз седнах пред един чин.
Портокаловите дървета и другите растения, окичени с цветове, също се наслаждаваха на щедрото слънце; цял ден се бяха къпали в лъчите му и сега бяха жадни за вода. Господин Еманюел обичаше градинарството, приятно му беше да разкопава и да наглежда цветята. Казах си, че тази работа сред храстите с цветарската лопата или с лейката успокоява нервите му. Беше почивка, към която прибягваше често, и сега отново пое към портокаловите дръвчета, към мушкатото, към пищните кактуси и ги съживи с течността, която засищаше жаждата им. А устните му стискаха любимата му пура — тази предпочитана от него и незаменима сладка радост в живота, сините димни спирали се къдреха красиво сред цветята във вечерната светлина. Вече не разговаряше нито с ученичките, нито с учителките, а изричаше галени думи към една малка кучка от испанска порода, която уж бе собственост на училището, но всъщност единствено него признаваше за господар, защото го предпочиташе пред всеки друг в домакинството. Нежно, копринено, обичливо и гальовно кученце, тя подтичваше наоколо и не отделяше от лицето му изразителните си очи, а щом той отпуснеше на земята шапката или пък носната си кърпа — нещо, което правеше често, за да я разиграе, тя клякаше край тях като малък лъв, който пази знамето на кралството.