Растенията бяха многобройни и тъй като градинарят любител сам вадеше водата от кладенеца на двора, работата продължи до късно. Големият училищен часовник отмерваше минутите. Измина още един час. Карето и групата на момичетата потъна в сянка. Денят преваляше. Разбрах, че тази вечер урокът ми ще бъде много къс, но затова пък портокаловите дръвчета, кактусите и камелиите бяха напоени. Май вече идеше време за мене.
Уви! В градината имаше още растения, които чакаха реда си — любимите розови храсти, други обични цветя. Веселият лай и скимтенето на малката Силви следваха отдалечаващото се палто по далечните алеи. Отделих една част от книгите си — нямаше да ми трябват тази вечер. Седях, мислех и чаках, неволно роптаех срещу настъпването на здрача.
Като подскачаше весело, малката Силви се мерна още веднъж край завръщащото се палто. Лейката бе оставена до кладенеца; изпълнила бе предназначението си. Как се зарадвах! Господинът изми ръце в малкото каменно коритце. Вече нямаше време да урока. Скоро щеше да прозвучи звънецът за вечерна молитва, но поне щяхме да се срещнем, той щеше да ме заговори. Щях да имам възможност да прочета в очите му обяснението за това загадъчно мълчание. След като се изми, той се изправи, бавно оправи маншетите и се загледа в сърпа на новата луна, проблясваща бледо в прозрачното небе и по купола на „Свети Йоан Кръстител“. Силви наблюдаваше луната очаквателно: нейната неподвижност я дразнеше, тя заскимтя и подскочи да я улови. Господин Пол погледна към кучето.
— Капризно момиченце — възкликна, — не позволяваш да те забравят нито за миг!
И като се наведе, вдигна го на ръце и прекоси двора на метър от прозореца, до който седях. Вървеше бавно, галеше животното до гърдите си и с гальовен глас го назоваваше с нежни имена. Когато стигна до стълбището пред главния вход, поспря и се извърна, отново вдигна очи към луната, погледна сивата катедрала, далечните кули и покрива, които чезнеха в синия дим на нощната мъгла, вкуси сладкия дъх на здрача и огледа свитите цветове в градината, после внезапно се озърна, погледът му премина по бялата фасада на училищната сграда, по дългата редица от прозорци. Стори ми се, че се поклони; ако го бе сторил, то аз нямах време да му отвърна със същото. Миг след туй бе вече изчезнал. Озареният от луната праг лежеше блед и разголен пред затворената външна врата.
Вдигнах в ръце всичко, което бях разпиляла на чина пред мен, и отнесох неизползувания куп на мястото му в трети клас. Разнесе се звънецът за вечерна молитва. Отзовах се на неговия призив.
Знаех, че на другата сутрин нямаше да се появи на улица „Фосет“, защото този ден прекарваше изцяло в мъжкия колеж. Предадох своите уроци, успях някак си да прекарам и останалите часове. Когато започна да се стъмва, въоръжих се да посрещна тягостната скука на вечерта. Не бях се замислила дали ще е по-добре да остана при другите, или да се усамотя. Предпочетох да остана сама. Дори да имах надежда за краткотрайна утеха, знаех, че ни едно сърце, ни един ум в този дом не може да ми я дари; единственото място, където можех да я търся, бе под капака на работната ми маса, скрит сред страниците на някоя книга, позлатяваща острието на някой молив, писеца на писалката или обагряща черната течност в мастилницата. С натежало сърце вдигнах капака на масата, с изнурена ръка започнах да прехвърлям онова, което са намираше там.
Без капка надежда започнах да вадя и отново да връщам на мястото им познатите ми книги, томчета, подвързани в познати корици. Не ме привличаха, не можеха да ме утешат. Я виж, това май е нещо ново — този памфлет с лилави корици! За пръв път го виждах тук, а днес, този следобед, бях подреждала масата си, брошурата, изглежда, е била оставена най-много преди час, докато сме вечеряли.