Разтворих я. Какво беше това? Какво би могло да ми каже?
Не беше нито разказ, нито поема, не беше есе, нито историческо съчинение, от книжката не звучеше песен, тя не разказваше, не приканваше към размисъл. Беше на теологически теми, проповядваше и увещаваше.
Заслушах се в нея с готовност, защото, макар да бе малка по обем, имаше силен глас и веднага привлече вниманието ми. Проповядваше католицизма, призоваваше към промяна на верските убеждения. Гласът на тази малка хитра книжка бе глас сладък, интонациите й бяха примамливи и успокояващи. От нея не долитаха гневните гръмотевици на католицизма, не се долавяше ядовитият му глас. Протестантът трябваше да стане католик не от страх пред еретическото чистилище, а заради обещанието за опрощение, заради благостта, предлагана му от светата църква. А светата църква нямаше намерение да заплашва, нито да насилва, единственото й желание бе да напътствува и да печели с доброта. Кой, тя ли била готова да преследва? В никакъв случай! За нищо на света!
Това благо томче не бе адресирано до закоравелите и светски хора, то не бе достатъчно питателна храна за силните. Беше като мляко за невръстните — кротка майчина любов към най-малката и най-милата рожба, насочено бе изцяло и единствено към онези, до чийто разум се достига през сърцето. То призоваваше, но не чрез интелекта, стремеше се да привлече чувствителния чрез неговите чувства, добрия — чрез добротата му. Свети Павел събрал край себе си сираците, не е изричал по-сладки думи от словата, написани тук.
Спомням си — едно от основните подбуди към вероотстъпничеството се обосноваваше с факта, че католик, загубил скъпи приятели, можел да се наслаждава на неописуемата утеха, че с молитвите си ще ги избави от мъките на пъкала. Писателят не се докосваше до непоклатимата вяра на онези дълбоко вярващи, на които и през ум не им минаваше за адските мъки, ала аз си помислих за това и общо взето, предпочетох втората доктрина като по-утешителна.
Малката книжка ме развесели и не можа да ме раздразни. Беше лицемерна, сантиментална, плитка книжчица, но нещо в нея разпръсна мъката ми и ме накара да се усмихна, развеселих се от игривото подръпване на това новородено вълче, увито в овча кожа, което се опитваше да блее като невинно агне. Някои пасажи ми напомниха методистките проповеди, които бях чела като дете; подсладени бяха със същата фанатичта възбуда. Оня, който я бе писал, не ще да е бил лош човек и макар навсякъде да откривах заучените му хитрости и да съзирах скритите му намерения, бих се поколебала преди да го обвиня в неискреност. Ала преценките му се нуждаеха от патерици, трудно биха се задържали на крака сами.
Затова се усмихна на тази прекалена майчина нежност, излъчена от старата румена католическа вяра — усмихнах се и на собственото си нежелание, или по-скоро неспособност да откликна на тази разнежваща любезност. Поглеждайки заглавната страница, открих там името „отец Силас“. На следващата празна страница личеше изписано със ситния, но ясен и познат почерк: „От П. К. Д. Е. на Л-и“. Когато видях това, аз се засмях, ала вече с друго настроение. Почувствувах се оживена.
Изведнъж всичко ми стана ясно. Намерих отговор на загадката. Връзката между двете имена, отец Силас и Пол Еманюел, ми го даде. Каещият се е бил при своя духовен водач. Тъй като не му се позволяваше да скрива нищо, да има тайно кътче в сърцето, запазено само за бога, той е трябвало да разкаже подробно последния ни разговор; признал е за нашето побратимяване, говорил е за новата си посестрима. Но нима църквата можеше да позволи подобна уговорка, подобно сродяване? Сестринското общуване с еретичка? Сякаш чувах как отец Силас заклеймява греховната уговорка, чувах го да предупреждава каещия се за произлизащите от това опасности; долавях как е умолявал, настоявал за моето прекръстване — не, всъщност с цялата авторитетност на своя пост и в името на паметта на всичко, което бе най-мило и свято за господин Еманюел, той му е заповядал да бъда привлечена към тази нова вяра, чийто леден повей сега ме бе пронизал до мозъка на костите.
На пръв поглед предложенията ми изглеждаха неприятни, ала сравнени с другото, бяха добре дошли. Образът на призрачния смутител, витаещ в далечината, бе като блага вест пред страха от някаква внезапна промяна, настъпила в сърцето на самия господин Пол.
След толкова време вече ми е трудно да си спомня доколко горните предположения са били мои приумици или са били извикани и потвърдени от друг източник. Защото доброжелатели не липсваха.