Залезът на онази вечер не беше сияен — от изток до запад се простираше огромен облак, нямаше я лятната вечерна омара, синкава с розови краища, да омекоти хоризонта, сивкавата, лепкава мъгла от тресавищата пълзеше към Вийет. Тази нощ лейката можеше да си почива в нишата край кладенеца, лек дъждец бе ръмял през целия следобед и все още падаше равно и тихо. Не беше време за разходка из мокрите алеи, под плачещите дървеса, затова се стреснах, когато чух Силви да лае в градината — лаеше радостно, на посрещане. Не вярвах някой да е с нея и все пак този радостен, приятен лай бях чувала единствено когато идваше един определен човек.
През стъклената врата и сводестата беседка виждах надалеч, чак до „забранената алея“. Натам затича Силви, проблясвайки в здрача като бяла калинка. Тя припкаше нагоре-надолу, скимтеше, подскачаше, вдигаше птичетата от храстите. Взирах се цели пет минути, нищо не последва. Зачетох са отново, кучият лай внезапно секна. Пак погледнах. Тя стоеше наблизо, въртеше бялата си рошава опашка колкото й стигаха силите, и неотлъчно наблюдаваше движенията на една лопата, движена бързо от неуморима ръка. Приведен над земята, господин Еманюел копаеше в наквасения мъх сред подгизналите и дъждовни храсти с такова усърдие, сякаш тепърва с пот на челото трябваше да изкара насъщния си хляб.
Във всичко това прозрях лошо настроение. Способен беше да копае тъй и в най-дълбоки преспи, в мразовит зимен ден — към това обикновено го подтикваше мъчително вътрешно чувство на нервно напрежение или пък тъжни мисли, извикани от самообвинения. Копаеше неспирно, с намръщено чело и стиснати зъби и ни веднъж не вдигна глава, не отвори уста.
Силви продължи да го наблюдава, но накрая се умори. Заподскача отново, свря се тук, втурна се нататък, душеше неспирно и накрая ме откри в класната стая. Хвърли се с лай върху прозореца, за да ме накара сякаш да споделя радостта й или да се възхитя от работата на господаря й. виждала ме бе понякога да се разхождам по тази алея с господин Пол и без съмнение смяташе, че съм длъжна и сега, в мокротата, да се присъединя към него.
Тя вдигна такъв шум, че накрая господин Пол погледна и естествено видя защо и по кого лае. Подсвирна й да се върне, но тя само залая по-силно. Изглеждаше твърдо решена да ме накара да й отворя стъклената врата. Накрая, уморен от нейното упорство, той хвърли лопатата, приближи и бутна вратата. Силви се втурна стремително, скочи в скута ми, сложи лапи на шията ми, започна да души и да ближе лицето, очите, устата ми, а рошавата й опашка шареше немирно по масата и разпиляваше наоколо всичките ми книги и тетрадки.
Господин Еманюел приближи, за да успокои нейния плам и да сложи ред в хаоса. След като прибра книгите, той хвана Силви и я мушна под палтото си, където тя се свря, тиха като мишка, с подадена навън главичка. Беше дребна, лицето й бе хубавко и невинно, ушите й бяха дълги и копринени, очите й бяха много красиви. Щом я видех, сещах се за Полина дьо Басомпие. Прости ми за сравнението, читателю, но то бе неизбежно.
Господин Пол я погали и потупа. В тази ласка нямаше нищо чудно, Силви подканваше към гальовност с хубостта и живостта си.
Докато галеше кученцето, очите му гледаха книгите и тетрадките, спряха се на религиозната брошура. Устните му се раздвижиха, едва се сдържа да не заговори. Как! Нима е обещал никога вече да не приказва с мене? Ако е било тъй, то сега благоразумието му надделя, той сметна, че ще е по-честно да наруши клетвата, отколкото да й остане верен и с усилие произнесе:
— Както виждам, все още не сте прочели брошурата, нали? Изглежда не ви се струва достатъчно интересна.
Отвърнах, че съм я прочела.
Той чакаше с надежда, че ще му кажа мнението си, без да ме е питал. Но след като не ме беше питал, на мен не ми се искаше да отговарям. Ако трябваше да се правят отстъпки, ако трябваше да се предявяват искания, то това трябваше да го стори послушното учение на отец Силас, а не аз. Очите му ме погледнаха кротко, от тях се излъчваше мекота, в тях прочетох загриженост и вълнение, откри чувства противоречиви, укор, примесен с разкаяние. Стори ми се, че би му било драго, ако бе открил у мене някакво вълнение. Но аз не бях в състояние да реагирам така. След миг обаче той щеше да разбере колко съм смутена, затова взех няколко пера от масата си и съсредоточено взех да ги подострям.
Знаех, че това ще промени настроението му. Никога не ме оставяше да остря перата си. Ножът ми всякога беше тъп и ръката — несръчна; режех и стържех недодялано. Исках да го върна в нормалното му състояние, да го накарам да се отпусне, да го раздразня.