— Ах, че сте непохватна! — възкликна най-сетне. — Ще се нараните!
Остави Силви на земята, като я накара да легне кротко до шапката му, измъкна от ръцете ми ножа и перото и започна да дялка и остри върха му с точността и бързината на някаква машина.
— Хареса ли ви книжката? — запита.
Потискайки една прозявка, отвърнах, че не зная точно.
— Развълнува ли ви?
— Едва не ме приспа.
След кратко мълчание той подхвана отново:
— Вижте какво! Не бива да ми отговаряте по такъв начин. Колкото и да сте лоша — сега не му е времето да изброяваме всичките ви недостатъци, — все пак бог и природата са ви надарили с достатъчно чувствителност и съчувствие, за да се трогнете от един тъй вълнуващ призив.
— Нищо подобно — възкликнах раздразнено. — Изобщо не ме развълнува, нито за миг!
И за доказателство измъкнах от джоба си една съвсем суха носна кърпичка, чиста и още неразтворена.
В резултат върху ми се изсипаха обвинения, по-скоро остри, отколкото учтиви. Слушах с наслада. След онези два дни, изпълнени с непривично мълчание, безкрайно приятно ми беше да чуя как господин Пол се нахвърля върху ми по обичайния си начин. Слешах и междувременно утешавах себе си и Силви със съдържанието на една бонбониера, която щедростта на господин Пол поддържаше винаги пълна с шоколадови бонбони. А на него му беше драго да вижда, че поне един малък дар от неговите ръце е тъй добре оценен. Поглеждаше ту към мен, ту към кученцето, докато ние си споделяхме плячката; прибра ножчето си. Като докосна ръката ми със снопа от добре подострени пера, той ме запита:
— Кажете ми, сестрице, отговорете откровено. Какво си мислехте за мен през последните два дни?
Направих се, че не съм чула въпроса, защото той извика в очите ми сълзи. Усърдно започнах да галя Силви. А господин Пол се облегна на масата, наведе съм към мене:
— Нарекох се ваш брат — каза той. — Но всъщност не зная какво съм за вас — брат или приятел, — трудно ми е да определя. Знам, че мисля за вас, чувствувам, че ви желая само доброто, но трябва да се възпра, вие сте опасна. Най-добрите ми приятели ме предупреждават да внимавам, да се страхувам от вас.
— Добре правите, че се вслушвате в съветите им. Пазете се на всяка цена.
— Всичко произлиза от вашата вяра — от тази ваша странна, самоуверена, недосегаема религия, — под чието влияние вие като че ли се обвивате в одеждите на неверник. Вие сте добра — отец Силас ви смята за добра и ви обича; но опасността идва от това ваше ужасно, горделиво, искрено протестантство. Понякога то се излъчва от очите ви, понякога влияе на гласа и на жестовете ви тъй, че просто настръхвам. Не го проявявате умишлено и все пак, преди малко например, когато прелиствахте тази брошура, боже мой! Стори ми се, че сам дяволът се усмихваше.
— Аз наистина не изпитвам уважение към тази брошура. И какво от това?
— Не изпитвала уважение към брошурата! Та в нея е същността на вярата, на любовта, на милосърдието. Надявах се да ви трогне, уверен бях, че добротата й ще ви покори. Оставих я на масата ви с молитва. Трябва наистина да съм грешник. Небето не пожела да чуе молбите, отправени от дълбочината на сърцето ми. Вие презирате моето малко жертвоприношение. О, това е ужасно!
— Господине, не го презирам — поне като подарък от вас. Седнете, господине, изслушайте ме. Не съм безбожница, не съм безсърдечна, не съм лоша християнка, не съм опасна, както са ви казали, няма да попреча на вашата вяра. Вие вярвате в бога, в Христа и в Библията, в тях вярвам и аз.
— Наистина ли вярвате в Библията? Получавате ли откровения? Докъде се простират границите на неудържимата, лекомислена смелост на вашия народ и на вашата секта? Отец Силас изрече мрачни предупреждения.
Малко по малко го накарах да назове някои от тях. Оказаха се йезуитски клевети. Тази вечер господин Пол и аз водехме сериозен и откровен разговор. Той се аргументираше, привеждаше доводи, но аз не бях способна да споря разпалено — благословен недостатък, защото само човек с дар слово би могъл тържествуващ с логическо обосноваване да противодействува на онова, което свещеникът му беше внушил като истина, — ала аз знаех да говоря по мой начин — начин, с който господин Пол бе привикнал. Той умееше да следи криволиците на мисълта ми, да запълва празнините, да прощава странното ми произношение, което за него не звучеше вече толкова странно. Напълно отпусната пред него можех да браня своята религия и своята вяра по свой начин; и до известна степен успях да разсея предубежденията му. Когато се разделихме, той не си тръгна докрай задоволен, нито напълно помирен, но поне беше успял да проумее, че протестантите в никакъв случай не са такива непочтителни неверници, каквито неговият духовен водач му ги бе описал. Накарала го бях да разбере нещичко от начина, по който те почитат Просветлението, Живота, Библията; поне отчасти бе осъзнал, че макар почитта им към онова, което трябваше да се боготвори, да не бе същата като в неговата католическа вяра, те също умееха да почитат и дори с по-голяма сила, с по-голямо страхопочитание.