Стигнахме до вратата на мадам Бек. Часовникът от кулата на „Йоан Кръстител“ отброи девет часа. В този час в този дом преди година и половина този човек се бе надвесил над мене, вгледал се бе в лицето и в очите ми и бе предсказал моята съдба. Колко различен ми изглеждаше сега! Колко по-различна бе тази моя съдба!
Казал ми беше, че съм родена под неговата звезда, разпрострял беше нейните лъчи като знаме. Някога, непозната и необичайна, аз го смятах за груб и странен, ниският му ръст, острият му характер, неговата ръбатост, мургавостта, държането му ме дразнеха. А сега, проникната под влиянието му, захранена от обичта му, облагодетелствувана от богатството на ума му и на доброто му сърце, аз го предпочитах пред цялото останало човечество.
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРА
КРАЙ
Човекът не може да предрича. Любовта не е оракул. Страхът понякога ни рисува неверни и страшни картини. Тези години на раздяла — ах, как съм се тревожила, като си ги представях! Скръбта, която щяха да ми донесат, ми се струваше по-страшна от смъртта. Знаех ги как ще преминат, предчувствувах как ще ме изтерзаят. Страшната колесница на Вишну надвесваше над мене своя тежък товар. Виждах я да приближава, раздираща с широките си колела смазаната земя, и аз, безсилната жертва, предварително усещах, болката от смъртоносното прегазване.
Странно е да се каже — странно, но вярно, защото животът носи много подобни преживелици, — предварителният ужас от прегазването бе всъщност всички или почти всичко, което се случи. Великият отмъстител в своята огромна колесница приближи надменен, громолящ и мрачен и отмина тихо като лека сянка, закрила слънцето по пладне. Не усетих друго освен хладен повей. Вдигнах очи. Колесницата е нейният демоничен колесничар бяха вече далече, жертвата беше оцеляла.
Господин Еманюел отсъствува три години. Читателю, това бяха трите най-щастливи години в моя живот. Не вярваш ли на този парадокс? Чуй тогава.
Открих училището си, работих — работих усърдно. Гледах на себе си като на управителка на неговото имущество и бях решила с помощта на бога да извела добри печалби. Ученички не липсваха — отначало обикновени гражданки, по-късно и аристократки. Към средата на втората година един неочакван случай сложи в ръцете ми сто лири стерлинги. Получих от Англия писмо с тази сума. Изпращаше я господин Мачмънт, братовчедът и наследникът на моята мила покойна господарка. Той току-що оздравявал от продължителна болест; парите изпращаше, за да облекчи съвестта си, която го гризяла под формата на не зная какви документи или бележки, които скрил след смъртта на сродницата си; там му се упоменавала или му се препоръчвала Люси Сноу. Мисис Барет му беше дала моя адрес. Не зная колко гузна е била съвестта му. Не питах нищо, ала взех парите и ги оползотворих.
Със сто лири се осмелих да наема съседната къща. Не исках да изоставя тази, която господин Пол беше избрал, където ме беше оставил, и в която очакваше пак да ме намери. И това се увенча с успех.
Тайната на успеха ми не се дължеше толкова на мене, на моите дарби, на способностите ми, колкото на по-различните обстоятелства, на един чудотворно променен живот, на едно облекчено сърце. Пролетта, която възраждаше силите ми, бе далеч, отвъд океана, на един южноамерикански остров. На раздяла аз бях получила в наследство една всеобхватна мисъл за настоящето, една чудесна надежда за бъдещето, един такъв подтик за постоянство, за труд, за предприемчивост, за търпелив, смел път в живота, че нямаше как да почувствувам униние. Почти нищо вече не можеше да ме разтревожи, нищо не можеше да ме ядоса, да ме уплаши, да ме разстрои, почти всичко ми доставяше радост, а дребните тревоги ми бяха едва ли не приятни.
Не мислете, че този чудесен пламък се е захранвал сам или че се е хранел единствено от надеждата на очакването или от обещанията при раздялата. Щедър доставчик ми изпращаше изобилно гориво. Не ме оставяха да мръзна, не търпях лишения, не ме подложиха на немотия, не живеех в напрегнато очакване. Той пишеше с всеки кораб, пишеше тъй, както умееше да дава и да обича, щедро и изобилно. Пишеше, понеже обичаше да пише; не съкращаваше, тъй като не обичаше да съкращава. Сядаше, взимаше перото и хартията, защото обичаше Люси и имаше много да й разказва, защото беше верен и грижовен, защото беше нежен и искрен. У него нямаше нищо неистинско, нямаше измама, нямаше душевна пустота. Празното хвалебствие ни веднъж не капна от своя хлъзгав елей по неговите устни, никога не ми предложи чрез перото му своите измамни преструвки и презрени безсмислици; той не прикриваше нищо, не ми пестеше разочарованията си, писмата му бяха истинска питателна храна, живителна, освежаваща вода.