— Изглежда не сте били камериерка в родината си?
И като взе четката от ръката ми, любезно и с усмивка ме бутна настрана и се среса сама. При по-нататъшното й обличане тя ме напътстваше и ми помагаше без ни най-малка следа от яд или нетърпение. (Това бе първият и последен път, в който ме повика да я обличам. След това задължението падна върху Розина, портиерката.)
След като се облече, мадам Бек се оказа жена с ниска и пълна и все пак някак си изящна фигура; изяществото идваше от правилното съотношение на отделните части на тялото й. Кожата на лицето беше свежа и бледорозова, но не румена, очите й бяха сини и ясни, тъмната копринена рокля й прилягаше добре, както само една френска шивачка може да я ушие. Изглеждаше елегантна, макар да приличаше на буржоазка — но всъщност такава си и беше. Не зная каква бе хармонията, която цареше в душата, но лицето й излъчваше контрасти. Чертите му в никакъв случай не бяха от онези, които се срещат при подобна свежа кожа и вътрешно спокойствие. Бяха остри. Челото й бе високо, но тясно, говореше за способности и известно доброжелателство, но не и за широта, а пък спокойните, но бдителни очи не познаваха оня пламък, който лумва в доброто сърце и прелива в погледа. Устата й беше сурова — дори мрачна, устните бяха тънки. Към чувствителните и надарени хора с присъщите им изяви на нежност и дързост мадам сигурно би се отнесла като същински Минос в женска дреха.
С течение на времето открих, че тя не е само Минос в женски образ. Името й беше Модеста Мария Бек, родена Кинт. Беше милостива жена и вършеше много добрини. Не би могло да има господарка, при която да се служи по-леко. Научих, че ни веднъж не бе направила забележка на непоносимата мисис Суини въпреки любовта й към чашката, въпреки безредието и немарливостта й; но все пак мисис Суини трябваше да напусне в същия миг, в който това стане възможно. Научих също, че в този пансион възпитателите и учителите никога не ги мъмрят, но често и възпитатели и учители бяха сменявани. Те изчезваха, други заемаха местата им — как, трудно можеше да се каже.
Институцията беше едновременно пансион и екстернат. Екстернатите или приходящите ученички бяха повече от сто на брой: пансионерките бяха двадесетина. Мадам, изглежда притежаваше завидни качества на администратор. Тя управляваше всичко това, както и четирима възпитатели, осем преподаватели, шест прислужнички и три деца, като същевременно поддържаше отлични отношения с родителите и приятелите на ученичките, и успяваше да работи без видимо усилие, без шум, умора, напрежение, без никакви външни признаци на излишна вълнение. Заета беше винаги, но претоварена — никога. Вярно е, че мадам си имаше свой, и то отличен метод за управляване и регулиране на този голям механизъм. Читателят бе свидетел на една негова изява в обръщането на джобовете ми и в прочитането на личните ми бележки. „Надзор“ и „шпиониране“ — това бе нейното верую.
И все пак мадам знаеше какво значи честност и обичаше честността — поне дотогава, докато тя не й пречеше с тромавите си задръжки да налага своята воля и своите интереси. Изпитваше уважение към Англия, а що се отнася до англичаните, ако зависеше от нея, би допуснала до децата си жена от никоя друга народност.
Често вечерно време, след като цял ден бе заговорничила и разкривала чужди заговори, след като бе шпионирала и изслушвала докладите на своите шпиони, тя идваше в моята стая с чело, по което се четеше истинска умора, сядаше и слушаше как нейните малки казват молитвата си на английски. А после, когато ги слагах в леглата, тя разговаряше с мене (скоро научих френски толкова, че да разбирам и дори да й отговарям) за Англия и англичанките, питаше ме защо са по-интелигентни, защо повече може да им се вярва и са по-неподкупни. Често ме учудваше със своето здравомислие, с умните си разсъждения. Очевидна бе осъзнала, че да държиш девойките под контрол, изпълнен с недоверие, в сляпо невежество и надзор, който не им оставя нито миг, нито място за почивка, това не е най-добрият начин да ги оформиш като почтени и скромни жени; и все пак твърдеше, че за европейските деца тази е единственият начин на възпитание, ако искаш да ги предпазиш от провала. Те дотолкова били свикнали да ги държат здраво, че всяко малко отпущане, макар и под контрол, щяла да бъде изтълкувано погрешно и да се окаже съдбоносно за тях. Сърцето я боляло, казваше тя, от методите, които била принудена да използува, и все пак трябвало да ги използува; а след като си говореше с достойнство и вежливо с мене, тя се отдалечаваше с безшумните си пантофи, промъкваше се подобно привидение по коридорите, бдеше и шпионираше навсякъде, поглеждаше зад всяка ключалка, ослушваше се зад всяка врата.