Така приятна изглеждаше картината, погледната от разстояние, ала дойде време, когато разстоянието се скъси — тук става дума за мен, — когато ме смъкнаха от кулата ми в детската стая, откъдето наблюдавах, и ме накараха да се сблъскам лице в лице с този малък свят на улица „Фосет“.
Един ден стоях горе, както обикновено изпитвах децата по английски и в същото време преправях една копринена рокля на мадам, когато тя влезе в стаята с присъщото й изражение и чело, свъсено от сериозни мисли, което я правеше неприветлива. Седна на стола насреща ми и остана мълчалива. Дезире, най-голямото момиченце, ми четеше някакво кратко есе от учебника на мисис Барбо, а пък аз я карах да превежда начаса от английски на френски, за да се уверя, че разбира онова, което чете. Мадам слушаше.
Веднъж без уговорки, тя заяви с обвинителен тон:
— Мис, в Англия вие сте били гувернантка!
— Не, госпожо — отвърнах усмихната, — грешите.
— Значи за пръв път преподавате английски на моите деца?
Отвърнах утвърдително. Тя отново се смълча, но докато измъквах една карфица от игленика, вдигнах поглед и видях, че съм обектна на наблюдение. Тя ме държеше под око, оглеждаше ме в мислите си, преценяваше ми от всички страни да види подхождам ли за нещо, замислено от нея, претегляше ме колко струвам. Мадам вече беше огледала всичките ми принадлежности и смятам, че също тъй добре познаваше душевните ми качества, но от този миг в продължение на петнадесетина дни тя ме подложи на нови изпитания. Подслушваше зад вратата на детската стая, когато стоях вътре с децата й, следваше ме отдалеч, когато ги извеждах на разходка в парка или по булеварда. След този обстоен предварителен оглед мадам направи следващата стъпка.
Една сутрин тя влезе при мен внезапна, много забързана, и ми заяви, че се намирала в затруднение. Мистър Уилсън, учителят по английски, закъснявал да се яви на урок, страхувала се, че може да е болен. Ученичките чакали в клас, нямало кой да вземе часа им: не бих ли се съгласила, по изключение, да им дам диктовка, та да не кажат после, че са изпуснали урока по английски?
— В клас ли, мадам?
— Да, в клас — във втори клас.
— Където има шейсет ученички? — възкликнах, защото знаех колко са много, и с привичната си боязливост се отдръпнах вътрешно, подобно охлюв в черупката си, като изтъкнах за предлог своята неподготвеност и неопитност. Да зависеше от мен, щях да оставя този случай за ме отмине. Несмела, лишена от импулсите на амбицията, аз бях в състояние цели двайсет години да уча дечурлигата на азбука, да преправям копринени дрехи и да шия детски престилки. Това глупашко примирие не се дължеше на вътрешно задоволство от положението ми. Работата ми не ме привличаше, нито ми беше интересна, но на мен ми стигаше да не ме измъчват големи притеснения и душевни тревоги. Бягството от дълбоките страдания ми се струваше най-близкият заместител на онова щастие, което можех да позная. Освен това съдено ми било очевидно да водя двойствен живот — живот в света на мислите и живот в действителния свят; при положение, че мисловният ми живот биваше подхранван от чудни магически радости на въображението, насладите на реалния биха могли да се ограничават: насъщният хляб, с часовете на работа и със сигурен покрив над главата.
— Хайде — подкани ме мадам, докато аз се взирах съсредоточено в кройките на една детска престилка, — оставете това.
— Но Фифин има нужда от нея, мадам.
— Фифин ще отстъпи, защото аз имам нужда от вас!
И тъй като мадам Бек наистина имаше нужда от мен и бе решила да ме има — отдавна бе недоволна от учителя по английски заради неговата неточност и небрежното му преподаване, — и понеже тя самата притежаваше решителност и способност да действува, макар аз да бях лишена и от двете, без да се мае повече, накара ме да хвърля напръстника и иглата; ръката ми се намери стегната в нейната и аз бях отведена долу. Когато стигнахме в „карето“ — голям квадратен коридор между жилищната сграда и пансиона, — тя поспря, пусна ръката ми, обърна се към мен и ме огледа. Аз бях пламнала и разтреперана от главата до петите. Да си призная, дори се разплаках. И наистина трудностите, пред които бях изправена, не бяха само въображаеми. Те бяха съвсем реални и една от тях беше непознаването на езика, с чиято помощ трябваше да преподавам. Вярно, изучавала бях френски съвсем прилежно от деня на идването си във Вийет, като денем го учех на практика, а вечерно време — на теория, дотогава, докато се разрешаваше стоенето на свещ, но все пак не можех да разчитам на знанията си, нито да се изразявам правилно.