— Хайде, кажете — строго извика мадам, — наистина ли се чувствувате толкова безпомощна?
Да! — могла бих да отговоря и да се върна в невзрачието на детската стая, където да вехна до края на дните си, ала като погледнах изражението на мадам, видях там нещо, което ме накара да се поколебая преди да отговоря. В този миг тя повече приличаше на мъж, отколкото на жена. Някаква особена сила се излъчваше от всяка нейна черта и тази сила не бе от вида, който ме възхищава; тя не будеше нито симпатия, нито възхищение, нито страх. Стоях без да съм утешена, придумана или пък подчинена. Усещах се така, сякаш у мен се бореха две различни сили, и изведнъж разбрах колко срамна бе моята безпомощност, колко малодушно бе нежеланието ми да се преборя.
— Назад ли, или напред ще вървите? — запита ме тя, като показа с ръка първо малката вратичка към жилищната сграда, а сетне големите двойни врати към класните стаи.
— Напред — отвърнах.
— Но — продължи мадам, охладняла, докато аз се запалвах, ала погледът й бе толкова остър, че дълбоко чувство на неприязън засили волята и решителността ми — ще намерите ли сили да се изправите пред класа или сте превъзбудена?
При тези думи в гласа й прозвуча подигравка. Нервната възбудимост бе едно от нещата, които тя ненавиждаше
— Не съм по-развълнувана от този камък — отвърнах и тупнах с крак по каменния под — или от вас самата — додадох, отвръщайки на погледа й.
— Добре! Но нека ви предупредя — тези момичета по нищо не приличат на кротките, възпитани английски девойки. Те са лабасекурски девици, закръглени, резки, решителни и бунтовни.
— Зная — отговорих й, — както зная и това, че макара да изучавам френски усилено, откакто съм тук, все още го говоря твърде нерешително и неправилно, за да мога да задържа вниманието им. Ще правя грешки, които ще ме превърнат в обект на подигравки за по-невежите. И въпреки това ще изнеса урока.
— Те безжалостно пропъждат стеснителните учители — каза тя.
— Зная, госпожо, чух как са се разбунтували и са подгонили мис Търнър! — Една бедна самотна английска учителка, която мадам бе назначила и уволнила с лека ръка и чиято тъжна история ми бе добре известна.
— Това е тъй — отговори тя хладнокръвно. — Мис Търнър за тях не беше повече от прислужница в кухнята. Беше безволева и нерешителна, лишена беше от тактичност, и от интелигентност, не притежаваше нито сила на волята, нито достойнство. Мис Търнър беше съвсем неподходяща за тези момичета.
Не отвърнах, а пристъпих към затворената училищна врата.
— Не се надявайте на помощ нито от мене, нито от другиго — предупреди ме мадам. — Подобно нещо от първия миг ще ви представи като неподходяща за този пост.
Отворих вратата, пуснах я учтиво да мине преди мене и я последвах. Имаше три училищни стаи, и трите големи. Стаята на втори клас, където трябваше да отида, беше най-голямата от трите и в нея се събираше най-многобройният, най-бурният и най-необузданият от трите класа. След време, когато опознах нещата, си казвах (ако подобно сравнение изобщо е позволено), че кроткият, възпитан, цивилизован първи клас в сравнение с буйния, бунтовен, неукротим втори прилича на английската Камара на лордовете в сравнение с Камарата на общините.
От пръв поглед разбрах, че повечето от ученичките вече не са малки момиченца — те бяха всъщност млади жени; знаех, че някои от тях произхождаха от благородни семейства и отлично съзнавах, че всички до една знаят какво положение заемах в домакинството на мадам. Когато се качвах на подиума — малко възвишение с едно стъпало над пода, където стояха катедрата и столът на учителя, — съзрях пред себе си една редица очи и чела, които предвещаваха буря — очи, излъчващи нахална светлина, и чела — студени и безчувствени като мрамор. Жената от „континента“ е съвсем различна от „островната жена“ на същата възраст и от същия произход. Никога в Англия не бях виждала подобни очи и подобни чела. Мадам Бек ме представи с една хладна фраза, излезе от стаята и ме остави да се оправям сама.