Не ще забравя оня първи урок, нито подмолното течение на сблъскването на характери и отношения, които той разкри пред мен. Тогава за пръв път започнах да осъзнавам разликата, която дели „младата жена“, идеал на поета и белетриста, от живата „млада жена“ от плът и кръв.
По всичко личеше, че три хубавици от първите чинове се бяха настанили там, предварително решени да не допускат една „детска бавачка“ да им преподава урок по английски. Знаеха си, че са изпъждали и други неприятни учители, знаеха, че мадам е готова да изхвърли всеки преподавател или възпитател, който не се хареса на учениците — че тя никога не поощрява слабохарактерния да запази мястото си, че ако той самият не притежава достатъчно сили да се пребори или пък тактичност — за да се наложи, трябва да си отиде. А как оглеждаха „мис Сноу“, победата им изглеждаше съвсем лека.
Госпожиците Бланш, Виржини и Анжелик подхванаха кампанията, като започнаха да се кискат и да си шушукат; това прерасна в гръмогласен шепот и смехове, които се подеха и от задните редици. Организираният бунт на шестдесет срещу един скоро взе да ме гнети, защото едва владеех френски, а бях принудена да говоря при подобни мъчителни обстоятелства.
Струва ми се, че ако можех да приказвам на родния си език, непременно щях да въдворя тишина, защото, макар да съзнавах колко неприветлива е външността ми и изобщо да знаех, че не блестя с особени качества, природата ме бе дарила с глас, който привличаше вниманието, когато се извисяваше от вълнение или пък се приглушаваше от някое дълбоко чувство. Освен това, макар при обикновени обстоятелства да не бях ораторка, в случаи като този, извикани от разбунтуваното мнозинство, ако можех да говоря на английски, щях да изрека слова, с които да заклеймя държането им, както подобава, а после с ирония, наситена с горчивина на възмущението от постъпката на подбудителките и с насмешка, щях, струва ми се да хвана юздите на това диво стадо и накрая да ги принудя да внимават в урока. Но единственото, което можех да сторя сега, бе да пристъпя към Бланш — госпожица Дьо Мелси, млада баронеса, най-голямата, най-стройната, най-хубавата и най-проклетата, — да застана пред нейния чин, да измъкна от ръката й тетрадката за домашна работа, да се кача отново на катедрата, да прочета умишлено на глас съчинението й, което наистина бе ужасно глупаво, и също тъй умишлено и пред очите на целия клас да съдера нечисто изписаната страница.
Това действие най-сетне спря шума и привлече вниманието им. Едно-единствено момиче, седнало чак в дъното на стаята, продължаваше да буйствува. Погледнах го внимателно. Имаше бледо лице, коса черна като нощта, широки, внушителни вежди, решителни черти и тъмни, бунтовни, зловещи очи. Забелязах, че девойката е седнала до вратичката, която, както вече казах, водеше към малко килерче за книги. Беше се изправила, та по-бодро да подбужда другите. Премерих ръста й, пресметнах силите й. Видя ми се висока и жилава, но понеже конфликтът щеше да се краткотраен и атаката — неочаквана, сметнах, че ще се справя с нея.
Прекосих стаята с най-спокойно и безгрижно изражение. Леко бутнах вратата и видях, че е открехната. Бързо и рязко се извърнах към ученичката. Миг след това тя се бе озовала в килера, вратата бе затворена, а ключът се намираше в моя джоб.
Това момиче, Долорес, по произход каталонка, беше от хората, чийто характер извиква едновременно ужас и омраза у околните. Гореописаното наказание получи всеобщо одобрение. Момичетата мълчаливо акламираха постъпката ми. За миг всички замлъкнаха, а след това от чин на чин премина усмивка — но не смях. Аз вече се бях върнала спокойно на катедрата, сякаш нищо не се бе случило, а перата тихо заскърцаха по хартията и останалата част от часа премина тихо и спокойно.
— Много добре — възкликна мадам Бек, когато излязох от клас зачервено и изтощена. — Ca ira (Така трябва да бъде.).
Тя през цялото време бе слушала и бе надничала през някаква си шпионка.
От него ден престанах да бъда детска гувернантка и станах учителка по английски. Мадам ми повиши заплатата, но получаваше от мене наполовина по-евтино три пъти повече работа, отколкото от мистър Уилсън.
ГЛАВА ДЕВЕТА
ИЗИДОР
Сега вече времето ми беше добре и смислено запълнено. Учех другите, самата аз се учех и нямах ни един свободен миг. Това ми беше приятно. Усещах, че напредвам: вместо да бъда бездушна жертва на застоя и разложението, аз развивах своите способности и ги усъвършенствувах с постоянни упражнения. Пред себе си имах широки възможности за набиране на жизнен опит. Вийет е космополичен град и в нашето училище имаше момичета от почти всичко европейски народности, от почти всякакъв социален произход. И равноправието е нещо обичайно в Лабасекур. Макара по форма да не е република то е република по същността си и на чиновете в класните стаи на мадам Бек млада контеса сядаше редом до млада буржоазка. А и по външни признаци беше трудно да се различи благородницата от простосмъртната — единственото различие всъщност беше това, че момичетата от народа бяха често по-откровени и по-възпитани, докато благородничките обичаха да демонстрират с държането си една смесица от наглост и лукавост. В жилите на аристократките най-често буйната френска кръв бе смесена с флегматичния нрав на крайблатните жители. И за съжаление ефектът от тази живителна течност обикновено се изявяваше в упойващо сладкодумие, с което езикът лееше ласкателства и небивалици, и в приятно и живо, ала дълбоко безсърдечно и неискрено държане.