За да бъда справедлива, ще кажа, че и коренячките жителки на Лабасекур обичаха да лицемерят, ала те го вършеха по-откровено и трудно можеха да те заблудят докрай. Когато трябваше да те излъжат, изричаха неистината някак небрежно, отърсени от угризенията на съвестта. Всичко живо в дома на мадам Бек — от слугинята до самата директорка — не се стесняваше да излъже; това за тях беше в реда на нещата. Да измисляш, наистина не беше добродетел, обаче беше най-простимият от греховете. „На няколко пъти казах истината“ — тези думи се срещаха в ежемесечната молитва на всяка девойка и всяка жена. Свещеникът ги изслушваше невъзмутим, опрощаваше охотно. Ако обаче бяха пропуснали богослужение или пък бяха прочели глава от забранен роман, то вече беше друго. Това бяха престъпления, за които порицанието и покаянието бяха напълно заслужено наказание.
Непосветена докрай в това състояние на нещата, непоучена от възможните последици, аз успешно напредвах в новата си работа. Преподавах първите трудни уроци, обкръжена от опасности, стъпала на ръба на един вулкан от страсти, които кипяха под нозете ми и пръскаха искри и горещ дим в очите ми; след това духовете на бунта като че се усмиряваха. Решена бях да успея. Мисълта, че мога да бъда провалена от ученическата недисциплинираност, непокорство и мързел към учението в този мой пръв опит да се преборя с живота, ми бе непоносима. С часове будувах и търсех начин да сложа ръка на тези бунтовнички, да превия в послушание това твърдоглаво племе. Преди всичко ясно осъзнавах, че не мога да очаквам помощ от мадам. Тя беше в правото си да се стреми към ненакърнената обич на своите ученички, все едно какви неправди и притеснения щеше да струва това на учителите. Учителка, потърсила нейното съдействие в потушаване на размирици, обричаше себе си на незабавно уволнение. При взаимоотношенията със своите питомци мадам запазваше за себе си само онова, което беше приятно, мило и я представяше в добра светлина, а от помощниците си строго изискваше да се справят с всяка изникнала неприятност — в ония случаи, когато да проявяваш строгост, означаваше да извикаш неприязън. Тъй че трябваше да разчитам единствено на себе си.
Преди всичко ясно бе като бял ден, че това бунтовно мнозинство не биваше да се покорява със сила. Трябваше да ги предразположа, да ги прикоткам търпеливо; учтивото, ала невъзмутимо поведение ги караше да стихват, умствената шега ги ободряваше. Те не искаха — или не можеха — на задълбочено и продължително умствено натоварване. Не позволяваха да се насилват паметта, ума, вниманието им. В случай, където една средно надарена английска ученичка безропотно би подхванала дадена тема и бе се отдала на задачата да я разбере и овладее, лабасекурката се изсмиваше направо в лицето ти и ти я хвърляше обратно с думите: „Господи, колко е трудно! Не искам. Ужасно ме нервира!“
Учителка, която си разбира от работата, го приемаше веднага, без да се колебае, без да спори и без да увещава, даваше вид, че полага двойно по-голямо от истинското усилие, за да опрости урока, преработваше темата така, че да им стане разбираема, връщаше я в този вид и тогава стоварваше върху им своя безжалостен сарказъм. Те усещаха бодването, трепваха от него, ала не бяха злопаметни към подобни нападки, при условие, че подигравката криеше не злоба, а сърдечност и че с ясни думи и съвсем открито — тъй че да не остава никакво съмнение — им се даваше да разберат своята некадърност, невежество и леност. Те бяха готови да се разбунтуват, ако им предадеш дори три реда повече от някой урок; но аз не помня да са възроптали от рана, нанесена им върху достойнството им. Дори и малкото, което притежаваха от това човешко качество, тъй бе смачкано в душите им, че те сякаш предпочитаха да ги тъпчеш, отколкото да ги галиш.