С течение на времето, когато станах по-уверена и овладях езика им, когато вече умеех да си служа с по-острите изрази, съответствуващи на поведението им, по-възрастните и по-интелигентни момичета дори започнаха да ме харесват. Забелязах, че от мига, в който ученичката биваше разтърсена дотолкова, та да усети в себе си трепета на благородното съревнование или пък жилването на срама, от този миг тя беше вече победена. Успеех ли да накарам поне веднъж техните (обикновено големи) уши да запламтят под тежките им лъскави коси, нещата започваха да се оправят. Все по-често сутрин намирах букетчета, оставени върху писалищната ми маса. В знак на признателност за това внимание, по време на почивките аз се разхождах с някои от ученичките. Стана така, че в нашите разговори веднъж-дваж необмислено се опитах да изправя някои от техните съвсем объркани представи за морала; особено задълбочено изложих схващането си за злочинството и унижението от лъжата. Без да се замисля, заявих, че от двата гряха лъжата е по-страшна от една случайно пропусната църковна служба. Бедните девойки, възпитани така, веднага донесли на католическите си настойници казаното от учителката протестантка. Последствията бяха поучителни за мене. Нещо — едно невидимо, неопределимо, безименно нещо — се прокрадна между мен и най-добрите ми ученички. Букетите продължаваха да се явяват на масата ми, ала разговорите ни секнаха. Когато се разхождах по алеите или седях в беседката, от дясната ми страна се сядаше момиче, а като по магия отляво до мен се настаняваше някой учител. Тъй също, колкото да е чудно, безшумните обувки на мадам непрестанно я довеждаха зад гърба ми — бързо, нечуто и неочаквано, подобно лек зефир.
Мнението на католическите ми познати относно съдбата на моята душа ми бе обяснена веднъж, макар и по наивен начин. Една от пансионерките, на която бях направила незначителна услуга, възкликна, сядайки до мене:
— Колко жалко, че сте протестантка, мадмоазел!
— Защо, Изабел?
— Защото, когато умрете, душата ви ще иде направо в ада.
— Вярвате ли, че ще стане така?
— Разбира се, че вярвам, всички го знаят, и свещеникът ми го каза.
Изабел беше ограничено, объркано същество. Тя додаде шепнешком:
— За да осигурите спасение на душата си на небето, ще трябва да ви изгорят жива тук, долу.
Засмях се, защото това беше единственото, което можех да сторя.
Читателю, помниш ли мис Дженевра Фаншоу? Ако си я забравил, позволи отново да ти представя тази млада дама като една от преуспяващите ученички на мадам Бек. Когато пристигна на улица „Фосет“ два-три дни след моето внезапно настаняване там, тя ме срещна и не се изненада. В жилите й очевидно течеше синя кръв, защото и една дукеса не би могла да бъде по-съвършено, по-истинска, по-дълбоко невъзмутима от нея. Слабо, нехайно учудване бе всичко, което знаеше за удивлението. Повечето от чувствата й, изглежда, се намираха в подобно недоразвито състояние. Симпатии и антипатии, обич и омраза — всичко това бе паяжинна нишка; единственото устойчиво и здраво нещо у нея бе нейният егоизъм.
Не беше горделива и макар да бях безлична бавачка на деца, тя ме превърна в своя приятелка и изповедница. Отегчаваше ме със стотици глупави оплаквания за ученически спречквания и битови неудобства. Храната не й била по вкуса; хората наоколо — учители и ученички — й били отвратителни само защото бяха чужденци. Търпеливо понасях нападките й към солената риба и варените яйца в петъчен ден, изслушвах хулите й за супата, за хляба, за кафето; докато накрая се ядосах и я сложих на място — нещо, което е трябвало да сторя още в началото, защото смъмрянето я караше да се осъзнае.
Много по-дълго бях принудена да отстъпвам пред онова, което тя че караше да върша. Гардеробът й, що се отнася до горното облекло, се състоеше от хубави и елегантни вещи; но другите й дрехи не бяха тъй грижливо подредени. Всичко беше занемарено. Сама тя мразеше иглата и затова ми носеше гащите си и т. н., струпваше ги накуп и чакаше да й ги оправя. Услужвах й месеци наред, но като видях, че това заплашва да се превърне в постоянна тегоба, заявих, че ще трябва сама да се заеме с изкърпването на собственото си бельо. Тя се разплака, обвини ме, че съм престанала да я обичам, ала аз не отстъпих и я оставих да се успокоява както знае.