Изглеждаше наистина красива: млада, свежа, с характерна за англичанките нежна кожа и гъвкава фигура — качества, които липсват в списъка на европейските женски чарове. Роклята й беше нова, скъпа и съвършена. От пръв поглед разбрах, че е изпипана с тънкости, които струват скъпо и прибавят към общото впечатление чувство за елегантна завършеност.
Огледах я от глава до пети. Тя се въртеше грациозно пред мене, за да я видя от всички страни. Уверена в очарованието си, бе в отлично настроение; малките й сини очи искряха весело. Тъкмо искаше да ме целуне тъй, както ученичките изказват радостта си, когато аз я спрях:
— Спокойно! Да запазим спокойствие, да премислим какво предприемаме, да осъзнаем значението на твоето величие. — И с тези думи я отдалечих от себе си, за да я разгледам безстрастно.
— Бива ли ме? — запита тя.
— Дали ви бива? — отекнах аз. — Зависи за какво, а пък аз, честна дума, не зная какво имате предвид.
— Но как изглеждам?
— Изглеждате добре облечена.
Тя сметна оценката ми за твърде хладна и започна да привлича вниманието ми върху различните допълнения на облеклото.
— Погледнете този накит — възкликна. — Брошката, обиците, гривните — ни едно момиче в училището няма подобни неща, дори и самата мадам.
— Виждам ги. — Кратко мълчание. — Господин Басомпие ли ви даде тези скъпоценности?
— Вуйчо ми не знае нищичко за тях.
— Мисис Чолмондли ви ги подари, така ли?
— Нищо подобно. Мисис Чолмондли е стиснато, свадливо същество; тя вече нищо не ми дава.
Не желаех да питам повече, но рязко се извърнах.
— Хей, Сърдитко, ей, Диогене — така ми викаше, когато се сдърпахме за нещо, — какво ви става пък сега?
— Махайте се. Не ми е приятно да гледам вашите накити.
За миг стана като втрещена.
— Какво има, Благонравке? Не съм задлъжняла заради тях — искам да кажа, за накита, ръкавиците и букета. Роклята ми още не е платена, но вуйчо Басомпиер ще я плати от общата сметка. Той никога не се взира в подробностите, поглежда само сбора; а толкова е богат, че две-три гвинеи повече нямат за него значение.
— Тръгвате ли си? Защото искам да затворя вратата. Дженевра, нека хората си разправят, че сте красива в тази бална одежда; в моите очи обаче сте най-хубава в оная евтина памучна рокля и простичка сламена шапка, с които ви срещнах за пръв път.
— Не всички са пуритани като вас — гневно отвърна тя. — И после, с какво право ме наставлявате?
— Така е! Нямам право на това; още по-малко право имате пък вие да нахлувате, цветуща и пърхаща, в моята стая — сврака, накичена с чужди пера. Аз не питая капка уважение към кичилата ви, мис Фаншоу, най-вече към тия паунови перушини, наречени „накит“. Неща красиви, ако ги бяхте купили със собствени пари, каквито можехте да си спестите, ала отблъскващи при дадените обстоятелства.
— Дойдоха за мадмоазел Фаншоу! — съобщи портиерката и Дженевра изтича навън.
Загадката с „накита“ се изясни едва след няколко дни, когато тя се появи в стаята ми, за да се изповяда доброволно.
— Не ми се сърдете — подхвана, — не си мислете, че разорявам някого — татко или господин Дьо Басомпиер. Уверявам ви, всичко е платено освен ония няколко нови рокли, които си направих напоследък. Всичко друго е уредено.
— „Тъкмо в това се крие загадката — казах си на ума, — не са ти дадени от мисис Чолмондли, а както знаем, разполагаш само с няколко шилинга, които пазиш като очите си.“
— Слушайте! — продължи тя, приближи ме и заговори с глас поверителен и гальовен, защото й беше неприятно да съм „сърдита“. Обичаше да ме нарича готова за разговори и изповеди, макар думите ми най-често да бяха хапливи, а изповедите й да ми даваха повод за укори. — Слушайте, мили Мърморко! Ще ви разкажа подробно как е и защо е, и ще се уверите, че не само всичко е както трябва, но и колко хитро е измислено. Първо: аз трябва да се движа в обществото. Сам татко желае да си поживея; той особено наблегна на мисис Чолмондли, че макар да съм очарователно същество, досега съм водила доста затворено, ученическо съществование, от което желая да се отърва, влизайки в тукашното общество, преди да направя своя дебют в Англия. Тогава? Щом излизам, трябва да съм и облечена. Мисис Чолмондли изведнъж се стисна и нищо не иска да ми дава. Жестоко ще е спрямо вуйчо, ако го кара да плаща всичко, от което се нуждая; това вече не можете да отречете — това подхожда на собствените ви наставления. Добре, но някой, който ме чу (съвсем случайно, повярвайте ми) да се окайвам пред мисис Чолмондли за своята бедност и за това, в какво затруднение са намирам за едно-две украшения — този някой вместо да се скъпи за подаръците, с истинска радост поиска разрешение да ми подари някоя и друга дреболия. Трябваше да го видите колко смутен изглеждаше, когато се осмели да заговори за това — как се колебаеше, как червенееше, как трепереше от страх да не получи отказ.