Една вечер се разхождах в припадащия здрач и се позабавих повече от друг път, привлечена от безшумното настъпване на тъмнината, от меката прохлада, от ароматното ухание, с което цветята, безстрастни към слънчевия зов, посрещаха ласките на росата. По светлината в прозорците на параклиса разбрах, че католиците от домакинството са се събрали за вечерна молитва — обред, от който като протестантка аз бях освободена.
„Постой с нас още малко- шептяха самотата и лятната луна. — Сега всичко е наистина спокойно. Още четвърт час не ще се нужна никому. Дневната жега и шумотевицата са те изморили. Продай се на тия сладостни минути.“
Калкани ограждаха градината, всъщност целият й заден край опираше в гърбовете на дълга редица къщи — спалните постройки на съседния колеж. Тези гърбове представляваха слепи каменни зидове, като се изключат таванските прозорчета най-горе, които се отваряха откъм спалните на прислужничките, както и прозорецът на по-долния етаж от стаята или кабинета на някакъв учител. Но въпреки че нямаше опасност алеята, която вървеше успоредно с много високия зид в тази част на градината, бе забранена за ученички. Наричаха я „забранената алея“ и всяко момиче, което се осмелеше да стъпи там, биваше подлагано на най-строгото от, общо взето, невинните наказания, присъщи за заведението на мадам Бек. Учителите можеха да отиват там безнаказано, но поради теснотата на алеята и занемарените храсталаци, които се издигаха гъсти и високи от двете й страни и образуваха отгоре толкова плътен покрив от клони и листа, че слънчевите лъчи едва го пробиваха, тази алея не се посещаваше дори и през деня, а след здрач се избягваше от всички.
Още първия ден се изкушавах да наруша това пренебрежително отношение; привлякоха ме усамотеността, мрачният вид на алеята. Продължително време я отбягвах, защото не желаех да влизам в очи, но постепенно, когато хората привикнаха с мен, с моите навици и с ония странности в характера ми — странности твърде невинни, за да будят особен интерес, твърде безвредни, за да дразнят, но въпреки това вкоренени в мене и родени с мене, неразделни от мен като самоличността ми, — аз все по-често и по-често започнах да кръстосвам тая тясна и тъмна алея. Превърнах се в градинарка за анемичните цветя, които никнеха сред гъстите й храсти. Разчистих останките от не една есен, напластени върху грубата пейка в дъното на пътеката. Заех от Готон, готвачката, кофа и четка за дъски и изтърках седалката й. Мадам ме видя, докато се трудех, и се усмихна одобрително — дали бе искрена, или не, не зная, но изглеждаше искрена.
— Я гледай — възкликна тя — колко работлива била мадмоазел Люси! Харесва ли ви тази алея, мийс?
— Да — отвърнах. — Тиха е и сенчеста.
— Така е — отвърна тя благо; и мило ми препоръча да идвам, когато поискам, защото, след като не бях определена за надзирателка, не бях и задължена да се разхождам с ученичките си; само помоли да позволя на децата й да идват при мене, за да говорят на английски.
Та вечерта, за която споменах, аз стоях на скритата пейка, почистена от плесен и мухъл, заслушана в далечния грохот на града. Всъщност той съвсем не беше далечен. Училището се намираше в центъра на столицата, на пет минути от парка, на десетина минути от дворцовите сгради. Съвсем наблизо минаваха широки осветени булеварди, които в този миг кипяха от живот, по тях трополяха каляски на път за някой бал или за операта. Същият този час, в който животът в нашия пансион замираше, в който се духваше последната лампа и се затваряше завесата край всяко легло, подаваше в града край нас сигнала за нощните забавления. Но аз не мислех за този контраст. По природа не съм склонна към развлечения. На бал и на опера изобщо не бях стъпвала и макар често да слушах да разправят за тях и да бях пожелала да ги посетя, то бе с желанието на човек, който не се стреми към удоволствие на всяка цена, който не се смята отреден да блесне в дадено общество, щом веднъж си пробие път до там; не беше цел, определена да се стигне, глад — да бъде задоволен; то бе по-скоро притихнал копнеж да видя нещо, невиждано от мен до днес.
По небето плуваше луна — не пълна, а тънкият сърп на новия месец. Съзирах го през пролуката на листата над мен. Той, както и звездите, не ми бяха чужди, подобно всичко наоколо. Знаех ги от детството си. Виждала бях този златен знак с тъмния глобус в извивката му да се спира в лазура до старата трънка на хребета на старата ливада в стара Англия, в миналите дни, също както се облягаше и сега на една тържествена камбанария в тази европейска столица.