„Ангеле на моите мечти! Хиляди, хиляди благодарности за удържаното обещание. Не смеех да се надявам, че ще се изпълни. Мислех, че говорите на шега, освен туй начинанието ви ми се струваше рисковано, часът неудобен, алеята усамотена — често, както разбрах, навестявана от онова плашило, учителката по английски — същинска британска стара мома, както се изразихте, — чудовище, безцеремонно и грубо като дърт гренадирски фелдфебел, опърничава като калугерка.“ Читателят ще се съгласи, че е мъчително да превеждаш подобни ласкателства за собствената си личност. „Знаете — продължава милите излияния, — че малкият Гюстав поради заболяването си бе преместен в стаята на възпитателя — тази предпочитана стая, чиито решетки гледат към затворническата ви градина. Тук на мен, най-добрият чичо на света, ми е позволено да го посещавам. С какво вълнение доближих до прозореца и погледнах към вашата райска градина — рай за мен, пустиня за вас! Как се страхувах да не я видя празна или навестена от гореспоменатия дракон! Как радостно затуптя сърцето ми, щом през пролуките на ревнивите клонаци съзрях красивата ви сламена шапчица и гънките на сивата ви рокля — рокля, която бих разпознал сред хиляди други! Но защо, ангеле мой, не пожелахте да погледнете нагоре? Колко жестоко ми отказахте един лъч от тези обожавани очи! Как щеше да ме съживи само един поглед! Пиша това много набързо. Докато лекарят преглежда Гюстав, аз използувам възможността да сгъна бележката в това малко ковчеже заедно с букетче от цветя с най-нежното ухание, но не тъй нежни като тебе, моя Пери, чаровнице моя! Вечно твой — знаеш кой!“
„И аз бих искала да зная кой е“ — казах си, ала любопитството клонеше повече към адресантката на този забележителен документ, отколкото към автора му. Възможно е да беше от годеника на някоя ученичка; в такъв случай нито бе станало, нито щеше да стане нещо кой знае колко лошо — обикновена нередност. Доста от момичетата, всъщност повечето от тях, имаха братя или братовчеди в съседния колеж. Ала „сивата рокля и сламената шапчица“ — това водеше до следа, макар и много объркваща. Сламената шапка бе най-обикновен градински сенник, какъвто имаха поне още двадесетина момичета. Сивата рокля, и тя не даваше по-определено указание. Дори самата мадам Бек в момента също носеше сива рокля, друга една учителка и три от пансионерките притежаваха сиви рокли със същия модел и материя като моята. Това бе нещо като всекидневна дреха, модна по онова време.
Междувременно, докато размишлявах, съзнах, че трябва да се прибирам. По раздвижването на светлините в спалнята разбрах: молитвата бе свършила и ученичките си лягаха. След половин час всички врати щяха да бъдат заключени, всички лампи изгасени. Портата към градината все още зееше отворена, за да пропуща в напечената сграда хладината на лятната нощ; в помещението на портиерката светеше лампа и озаряваше от едната страна дългия коридор с двукрилите врати на приемната, а голямата входна врата в дъното затваряше гледката.
Изведнъж звънецът прозвуча тревожно — тревожно, но не силно, — внимателно звънтене, като предупредителен метален шепот. Розин изхвръкна от стаята си и се затича да отвори. Лицето, което пусна вътре, остана две минути да разговаря с нея. Усетих от нейна страна съпротива, някакво забавяне. Накрая Розин отиде към градинската врата с лампа в ръка, спря на стъпалата, вдигна лампата и се огледа.
— Чиста измислица! — възкликна тя с кокетен смях. — Тук няма жива душа.
— Пуснете ме да вляза — примоли един познат глас. — Трябват ми само пет минути. — И една фигура, стройна и царствена (всички на улица „Фосет“ бяхме единодушни по това) се измъкна от къщата и закрачи между лехите и по пътеките. Присъствието на мъж по това място и по това време беше същинско светотатство, ала той знаеше, че е привилегирован, а може би разчиташе и на дружелюбната нощ. Преминаваше през алеите, като се оглеждаше ту на едната, ту на другата страна, залута се из храсталаците да търси, взе да тъпче цветята и да чупи клонките; стигна най-сетне до „забранената алея“. Там го посрещнах като някакво привидение.