— Доктор Джон! Намерено е!
— Не ме запита от кого, защото зорките му очи го забелязаха в ръката ми.
— Не я издавайте — промълви и ме погледна тъй, сякаш наистина бях чудовище.
— Дори да исках да извърша предателство, как да издам нещо, което не зная? — запитах аз. — Прочетете бележката и ще се уверите, че тя почти нищо не подсказва.
„А може и да си я чел“ — мина ми през ума, ала не вярвах той да я бе писал. Това едва ли беше неговият стил. Освен това достатъчно наивна бях да предполагам, че не би си позволил да ме нарича с подобни имена. Видът му го оправда; той се разгорещи и зачерви, докато четеше.
— Това вече е прекалено. Това е жестоко, унизително — възкликна той. Признах си, че наистина е жестоко, като виждах как се изменя изражението му, все едно дали той беше крив, или не, друг някой, казах си, бе много по-виновен. — Какво възнамерявате да сторите с това? — запита доктор Джон. — Ще кажете ли на мадам Бек какво сте намерили, ще предизвикате ли смут, скандал?
Смятах се длъжна да кажа и му заявих, но додадох, че не вярвам, да се стигне нито до смут, нито до скандал. Мадам бе достатъчно предпазлива, за да не вдига шум по такъв повод, свързан със собственото й училище.
Той стоеше загледан надолу, замислен. Все още твърде твърд и твърде почтен, да изисква от мен мълчание по въпрос, за който дългът ме принуждаваше да известя. Аз желаех да постъпя правилно и същевременно не желаех да го наскърбявам и наранявам. В този миг Розин надникна през отворената врата; тя не можеше да ни забележи, макар аз да я виждах ясно през дърветата. Дрехата й бе сива като моята. Това обстоятелство, свързано с някои предишни случки, ми подсказа, че по всяка вероятно и тази случка, колкото да бе отблъскваща, е от ония, които ме освобождаваха от задължението да се занимавам с нея. Съответно изрекох:
— Ако можете да ме уверите, че никоя от ученичките на мадам Бек не е замесена в тази работа, с удоволствие ще се направя, че нищо не знам. Вземете ковчежето, букета, писъмцето; от своя страна аз с радост забравям цялата история.
— Вижте! — прошепна докторът внезапно; докато едната му ръка се сключваше върху онова, което му дадох, с другата той посочи през клонака.
Погледнах. Съзрях мадам, заметната с шал, в домашна роба и по пантофи, тихичко за слиза по стълбите и да се прокрадва като котка из градината. След две минути щеше да се сблъска с доктор Джон. Но ако тя беше котка, той пък напомняше леопард; поискаше ли, нямаше стъпка по-лека от неговата. Той я проследи с очи и щом тя зави зад един ъгъл, прекоси градината с два безшумни скока. Тя се появи, но той вече бе изчезнал. Розин му помогна като бързо затвори вратата между него и гонителката му. Аз също бих могла да си отида, но предпочетох да срещна мадам открито.
Макар всички да познаваха навика ми да посрещам здрача в градината, за пръв път бях останала толкова до късно. Убедена бях, че мадам се бе объркала — тръгнала бе да ме търси и бе решила да спипа нарушителката из засада. Очаквах да ме накаже. Но не. Тя беше олицетворение на добротата. Дори не ме и смъмри, не показа и следа от изненада. С присъщата й тактичност, ненадмината от ни едно живо същество, тя заяви, че била излязла просто да глътне малко от „нощния повей“.
— Каква прелестна нощ! — възкликна, като гледаше към звездите. Луната вече се бе скрила зад широката камбанария на „Свети Йоан Кръстител“. — Колко е хубаво! Какъв свеж въздух!
И вместо да ме отпрати, задържа ме да минем няколко пъти по главната алея. А когато накрая и двете се прибирахме, тя приятелски се облегна на рамото ми — подкрепи се да изкачи входните стъпала. На раздяла бузата и се намери пред устните ми:
— Лека нощ, мила приятелко, спете добре! — сбогува се тя любезно.
Усетих,че се усмихвам, докато лежах будна и замислена в леглото си — усмихвах се на мадам. Лицемерното й, любезно държане бяха за оня, който я познава, неоспоримо доказателство, че в ума й се гнезди някакво подозрение. През пролука или наблюдателница, през отворени клони или отворен прозорец, тя несъмнено бе доловила, отблизо или отдалеч, погрешно или правилно, нещичко от случилото се през тази вечер. Каквато бе умела в изкуството да разузнава, почти не бе възможно в градината й да бъде подхвърлено ковчеже или натрапник да прекоси алеите, за да го търси, без тя, в леко разклатено клонче, прокрадваща се сянка, необичайните стъпки, потайния шепот (макар доктор Джон да изрече тихо ония няколко думи, боботенето на мъжкия му глас се е понесло, предполагам, из цялата градина) — без тя, повтарям, да усети, че в нейните владения се вършат необичайни неща. Какво точно, сигурно няма да знае, нито ще й е стигнало времето да открие, но някаква прелестна малка интрига чака да бъде разкрита и в центъра й, увита като пашкул от паяжинни нишки, тя бе спипала „мийс Люси“, заплетена непохватно като глупава муха!